Войводата Радич е един от многото български първенци от годините след османското завоевание на Балканите, който често бива подминаван в изследванията на периода. Единственото сигурно сведение за него е това, че през април 1454 г. по време на похода си срещу сръбския деспот Георги Бранкович, османският султан Мехмед II Завоевателя организира капан на Радич в София и го пленява. Не е ясно дали султанът дава заповед за екзекуцията му или го държи в плен до смъртта му. Като цяло широко проучване на личността на Радич в българската историография липса, поради което настоящата статия има за цел да хвърли повече светлина върху него.
Рождената дата и личното име на Радич не са известни. Писмени сведения за ранните години от живота му липсват, дори и податките за житейския му път са малко. Затова и сглобяването на неговата биография е почти невъзможно. Вероятно е роден през 70-те години на XIV в., ако съдим по първото му споменаване в изворите, датиращо към 1391 г., когато е пленен за пръв път от влашкия войвода Влад Ι. Според някои изследователи той е роден през 80-те години на XIV в., с което оспорват пленничеството му. В по-нови проучвания дори се правят опити за точно определяне на рождената година на воеводата – 1377 г., което не е възможно да бъде доказано, поради пълната липса на преки и косвени сведения.
Произходът на софийския войвода не е изяснен поради липсата на сведения. Популярна хипотеза е, че е аристократ, с корени от областта Загоре или престолния град Търново, а неговият предполагаем дядо на име Милтен/Младен се мести в Босна по времето на българския цар Теодор Светослав Тертер (1300-1321). Предполагаемият баща на Радич – Сенко/Санко е роден в Босна. Българско проучване от 2009 г. твърди, че той за пръв път е споменат в изворите през 1348 г., когато унгарският крал Лайош Ι Велики (1342–1382) го назначава за нов бан на Босна. Единственият източник за Радич Сенкович и баща му Младен е историята на Шарл дю Канж, но там нищо не се споменава за пребиваването на Радич в София, нито за пленяване на тази личност от султан Мехмед ΙΙ през 1454 г. Следите му се губят към 1404 г. От направения дотук анализ следва логичният извод, че не можем да говорим за роднинска връзка със софийския войвода Радич, а още по-малко пък да твърдим, че са един и същи човек.
Друго предположение за произхода на Радич казва, че той има роднински връзки с управляващия в земите между Скопие и София албански род Балша, както и с по-късните босненски аристократични родове Пеячевичи, Кнежевичи и Парчевичи, които имат българско потекло. Връзката между Радич и Балшичите се прави отново поради идентификацията му с Радич Сенкович, за когото се твърди, че е бил женен за дъщерята на Георги Срацимир Балшич – Гоислава и е имал брат на име Беляк.
Тук може да се поддържа и хипотезата, че наистина става въпрос за софийския войвода Радич, тъй като се споменава, че същият този Радич, съпругът на Гоислава и брат му Беляк продават имението си в Дубровник и отиват да воюват на страната на босненския бан Остоя срещу Дубровнишката република, където Радич е пленен.
Съществуват легенди, че през целия си живот е пленяван три пъти, вторият от които е спорно дали е в Дубровник, или в Босна. Тази хипотеза за пребиваване на софийския войвода Радич в Босна може също да бъде отнесена към идентификациите му с Радич Сенкович, последните историческите сведения за когото са от 1404 г., когато босненският бан Остоя е свален с преврат, а въпросният Радич е пленен и вероятно убит щом сведенията за него спират.
Известно е, че софийският войводата Радич („челник“, както го нарича Константин Иречек в своята „История на България“) се споменава по-късно през 1413 г., когато участва в битката при с. Чамурлий на страната на Мехмед Ι срещу брат му Муса Кеседжия, следователно е възможно да е бил пленен през 1404 г. или по-рано, но очевидно е освободен, тъй като е известно, че той е водач на българските отряди, които действат около София. До 1404 г. със сигурност можем да кажем, че е възможно объркване на личността на софийския войвода Радич с Радич Сенкович. Има и други идентификации с Радич Църноевич, войвода на Горна Зета, но те са напълно несъстоятелни, тъй като той умира през 1396 г. в битка с Георги Балшич, който анексира Горна Зета.
Всички тези недоказуеми хипотези показват, че той е с аристократичен произход, има близки отношения с династията на Шишмановци (с клона на цар Йоан Срацимир във Видин), тъй като е известно, че подкрепя сина му Константин II Асен, водейки въстанически действия през 1404-1408 г. срещу османците в Софийско (територия, опираща до южната граница на Видинското царство), има изградени връзки с босненски и дубровнишки аристократични родове, които неведнъж му съдействат, за да бъде освободен от плен и да развива сериозна политическа и военна дейност в района на София.
Според проф. Бистра Цветкова политическата дейност на войводата Радич датира от края на XIV в. Едно от първите му споменавания в изворите е към 1391 г., когато е пленен от влашкия войвода Влад Ι. В периода 1386–1397 г. във Влашко се води гражданска война между Мирчо I Стари, Дан I и Влад I, в която се намесват и българските царе Иван Шишман и Иван Срацимир. По-вероятно е тази гражданска война е предизвикана от българска страна през 1386 г., когато Иван Шишман и Иван Срацимир се сблъскали при река Огоста.
Официална причина за тази война е откъсването на Софийска област от Търновското царство от страна на Видинското през 1378 г. Можем само да гадаем на чия страна е воювал младият по това време Радич. Вероятно, служейки на Иван Шишман, е пленен и прекарва 7 години във влашки плен. През 1398 г. е освободен, но с цената на голям откуп, пристигнал от Дубровник, което още веднъж показва силната връзка на Радич с тамошната аристокрация. Има и друга теория за освобождаването на войводата от влашкия плен. Тя гласи, че той е освободен след като гражданската война във Влашко приключва и Мирчо Стари си връща пълния контрол върху държавата.
През 1402 г. синът на цар Иван Срацимир – цар Константин II Асен с подкрепата на братовчед си княз Фружин Шишман и влашкия войвода Мирчо Ι Стари предприема военен поход в Северна България и завзема Силистра, но за кратко. По това време Радич, който изпълнява функциите на управител на София води военни действия срещу османците и успява да нанесе тежки поражения на вражеските сили. Не е известно дали до 1413 г. заема активна политическа позиция по отношение на воюващите помежду си синове на султан Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). В периода от 1408 г. до 1413 г. Константин II Асен често се намесва в отношенията между Мехмед I и братята му Сюлейман и Муса.
В „История на българите“ от Константин Иречек се разказва за българския войвода Радич. Армията на Муса е разгромена, а той самият загива. След възкачването на трона на Мехмед I като едноличен султан на Османската държава войводите, които са го подкрепили получават териториални придобивки. Известно е, че на Радич е даден района около Ихтиманско. В периода от 1413 г. до 1422 г. следите му се губят. През 1422 г., когато султан Мурад II предприема поход срещу Видинското царство и Влашко, хайдушки чети, вероятно под водачеството на Радич, удрят войските му в гръб и им нанасят тежки поражения. След това отново следите на Радич и хайдушките чети в района на Софийско се губят за около 20 години (до 1443 г.).
През 1443 г. полско-унгарският крал Владислав III Ягело, трансилванският войвода Янош Хуняди и деспот Георги Бранкович се отправят на кръстоносен поход срещу Османската държава. Вестта за наближаването на кръстоносната войска активизира съпротивителните сили на местното население. Известно е, че в този период български хайдушки отряди водят истинска партизанска война в гърба на действащата османска армия, командвана от Дауд паша и Махмуд бей. В битката при Златишкия проход кръстоносците са победени, но не и спрени. Те продължават настъплението си, влизат в София, но по съвет на великия везир Чандарлъ Халил паша, султан Мурад II нарежда опожаряването на града и околностите.
Действията на хайдушките чети в тила на османците в късната есен и ранната зима си казват думата – частите на противника оредяват от постоянните и внезапни удари по фланговете и в тила основно в гористите райони. Хайдутите още тогава разработват стратегията си за нападение – причакване на врага в тесен горист терен и внезапна атака по двата фланга и в тила, като пътя му бива пресичан от предварително поставени капани (паднали дървета, клони и други), за да не може той да разгърне силите си, ако е по-многоброен. В почти всички сражения между османци и хайдути, първите са имали значителен числен превес и са били по-добре въоръжени. Атаките на софийските хайдути вероятно под командването на Радич в тила и фланга нанасят тежки загуби на османците, което насочва към заключението, че хайдутите са били сравнително многобройни и добре въоръжени и организирани.
Известно е, че те първоначално си служат с класическите оръжия от Средновековието – меч, щит, лък и стрели и копие. По това време османската армия започва да използва активно огнестрелни оръжия в битките. Първите пушки (мускети и кавалерини) са на въоръжение в западноевропейските армии от специално организирани и обучени за целта отряди. Не може да се докаже дали хайдутите на Радич са разполагали с огнестрелно оръжие, по – вероятно не, или в най – добрия случай са разполагали само с отделни екземпляри, тъй като не е имало откъде да се снабдят с такова в пределите на Османската държава.
Известно е, че Радич е разполагал с хайдушки отряд от 500 души, което е голяма численост, сравнено с размера на една стандартна хайдушка чета – от 10 до 20 души. Неговият отряд е действал в един сравнително голям район – Софийско, Ихтиманско, на север до южните склонове на Стара планина и на юг до долината на р. Струма. Не можем да бъдем сигурни дали този район е бил отцепен от османската власт като самостоятелно владение, управлявано от Радич с център София. В изворите от периода има основания да се приеме тезата за отцепване на района от Османската държава. В трактата на полския учен Мачей Меховски от 1517 г. „Двете Сарматии“ се споменава, че през 1454 г. Мехмед ΙΙ Фатих се насочва към Сръбското деспотство „овладявайки България и Расция, достигайки до Смедерево“. Очевидно подкрепа на това твърдение можем да намерим и в самите действия на султан Мехмед от пролетта на 1454 г.
В края на март 1454 г. начело на армия от около 100 000 бойци султан Мехмед II тръгва от Одрин към Сърбия. Той преминава по главния път през Балканите (Via Diagonalis) през Пловдив и София. В средата на април армията на султана стига до Ихтиманско. Там левият фланг на османците бива нападнат от засада от хайдушки подразделения на софийския войвода Радич. С напредването на османската армия към София ударите на хайдушки отряди срещу нея по фланговете и в гръб зачестяват. Трудният терен не позволява да се разбере къде точно се намират хайдушките засади, което води и до забавяне на похода към Сърбия, което султан Мехмед не може да допусне. През втората половина на април решава да разположи армията си на лагер край София, за да успее да се ангажира по-сериозно с ликвидирането на хайдутите, които удрят армията му и ѝ нанасят загуби, а това влияе отрицателно на бойния дух на войниците.
Султанът решава да приложи хитрост. Изпраща отряд в София и заповядва да се плени местния хайдушки войвода Радич и да се изправи пред него. Османците организират капан на Радич в центъра на София и го пленяват. В изследването на проф. Бистра Цветкова се среща и хипотезата, че отрядът извършил пленяването е воден лично от Мехмед ΙΙ. За това събитие свидетелства приписка от Дечанската летопис, която гласи: „1454 . В тази година Мехмед цар плени Радич, български войвода в София.“. Това остава единственото свидетелство за „родоначалника“ на българското хайдутство. По-нататъшната му съдба не е известна, вероятно е убит. Предполага се, че Радич е бил на преклонна възраст, когато са го пленили османците. Тази османска акция срещу софийските хайдути доказва колко силно е било хайдушкото движение още в самото си зараждане.
Радич е първият български войвода, който се бори с ясното съзнание, че българската държавна свобода и независимост трябва да бъдат възстановени, за разлика от по-късните хайдути, които се борят за лично отмъщение и против османските безчинства. Радич променя хода на историята за българския народ, понеже полага основите на хайдушкото движение, което в продължение на над четири века ще защитава народа и остава най-продължителната форма на съпротива на българския народ срещу османския поробител.
Автор: Александър Савов
Библиография:
1. Иречек, К. „История на българите“, 1876, Прага
2. Цветкова, Б. „Хайдутството в българските земи XV-XVIIIв.“, 1971, София
3. „Дечанска летопис“, XV в., Сърбия
4. „Радич воевода“, Исторически анализи http://bghistoryanalysis.blogspot.com/2009/06/1454.html
