Епохата на Възраждането е наложила свое траен отпечатък върху културната инфраструктура на съвременна България. Документи, движими културни ценности, творби на изкуството и литературата създадени през XVIII и XIX век, присъстват трайно не само в образователните и научни общувания на нацията, но и във всекидневието, музейните и социални мрежи. Значимо място за поддържане на това влияние имат архитектурните и исторически резервати, създадени с правителствени актове през 50-те – 80-те години на миналото столетие с цел опазване и популяризиране на значими комплекси с исторически характер. Ще припомним, че според издадения през 2007 г. каталог „Културно-исторически резервати в България“ изчерпателният списък на възрожденските резервати включва 19 отделни комплекса – Старинната част на Търново, Старинен Пловдив, Старинен Ловеч, Старинен Несебър, Стария Созопол, Старинната част на Трявна, Копривщица, Мелник с Роженския манастир, селата Арбанаси, Жеравна, Катунище, Бръшлян, Старо Стефаново, Боженци, Ковачевица, Долен, Свежен, Рилски манастир и Парк музей „Шипка – Бузлуджа“.
С Разпореждане на Министерския съвет №55 от 26 ноември 1987 г. (Държавен вестник, бр. 96, 11.12.1987 г.) старинната част на село Свежен, община Брезово, област Пловдив, е обявена за архитектурен и исторически резерват, представящ възрожденското културно наследство. В резервата са включени 110 отделни архитектурни обекта (основно къщи), както и части от общата инфраструктура. Пет от обектите са регистрирани като културни ценности с национално значение, останалите са с местно значение.
Ролята на Свежен за опазване културното наследство на Възраждането е откроена от екип експерти, ръководен от арх. Елена Конярска, работила в продължение на 15 години за заснемането и идентификацията на архитектурното богатство на старинното селище. Също така е отчетена и относително високата степен на съхраненост на традиционната българска къща за Средногорския регион. Придобитият през последните години на държавния социализъм статут на резерват за село Свежен (както и за другите изброени комплекси) е съхранен при всички последващи промени на нормативното устройство на сектора до наши дни. По силата на действащия Закон за културното наследство (2009 г.) резерватът в с. Свежен влиза в групата на историческите обекти и комплекси (чл. 6, ал. 2). Законът изброява изрично само археологическите резервати, но постановява, че заварените регистрирани обекти и комплекси с национално значение запазват своя статут.
Историческите извори свидетелстват по категоричен начин, че селото с историческо име Аджар/Хаджар възниква след падането на българските земи под османска власт. Поради специфичното си разположение в проход в сърцето на Сърнена Средна гора, в ранните векове на османското владичество то придобива дервенджийски статут и бързо се разраства. В навечерието на Освобождението населението му брои над 3300 души – само българи.
| Година | 1819 | 1856 | 1872 | 1884 | 1934 | 1946 | 1956 | 1975 | 2019 |
| Брой | 1500 | 3000 | 3360 | 1246 | 2225 | 2063 | 1364 | 691 | 176 |
Движение на броя на населението в с. Свежен (1819-2019)
Основните поминъци на аджарци през Възраждането са овцевъдството, търговията, абаджийството, розопроизводството. Динамични са стопанските им контакти с Цариград, Анадола и други части на Османската империя. Търговските им връзки достигат до Австрия/Австро-Унгария, Русия, Далмация. Развиват се и други занаяти – папукчийство, кафтанджийство, кундурджийство, мелничарство, тепавичарство, кафеджийство, кръчмарство. През ХVІІІ и ХІХ век Аджар се налага като административен център на Караджадагска нахия, а през 1871 г. е обявен за касаба – малък град. През XVII век селото е средище на Карловско-аджарската книжовна и калиграфска школа. Днес част от старателно съставените и изобилно илюстрирани в Карлово и Аджар църковни ръкописи се пазят в Пловдивската народна библиотека „Иван Вазов“.
В Аджар е регистрирано и едно от най-ранните килийни училища в българските земи, давало църковнославянска грамотност на местните момчета още през 30-те години на XVII в. Тук е основано и едно от първите взаимни селски училища – 1840 г., което по-късно прераства в класно и поддържа жив огъня на просветата през последните предосвобожденски десетилетия През 1868 г. се създава читалището, а през 1870 г. – девическото училище. През 1864 г. е завършена и новата селска църква „Св. св. Петър и Павел“. През 1868 г. е издигната талпената сграда на класното училище, която просъществува до края на XIX в.
Традиционната аджарска архитектура включва няколко типа къщи. По главната улица, криволичеща в посока север/юг по протежение на реката, през Възраждането са били разположени просторни двукатни дървени домове с голям дюкян на първия етаж с лице към улицата или чаршията. Друг тип къщи, издигнати в местности с по-подчертана денивелация, са конструирани на два или три етажа, първият от които е каменен, а останалите паянтови. По-бедните жилищни сгради са изградени от талпи, като са едноетажни или с полувкопан първи етаж. Дворовете не са просторни, но са обсипани със стопански постройки, подсигуряващи домашните занаяти и/или скотовъдството. Най-старите постройки са представители на типичната еднопространствена възрожденска къща, включваща жилищно помещение и обор за животните, както и чардак, обърнат в масовия случай на юг. Образци на всички изброени типове жилища са запазени до днес, въпреки драматичните исторически обрати, застигнали Аджар/Свежен през последния век и половина.
Високопросветените и динамични аджарци се ангажират и с освободителните инициативи на българския народ през последните две десетилетия преди Освобождението. Има запазени свидетелства за проникването на печат с революционно съдържание в селото и за евентуалното създаване на революционен комитет. Силно разпространена е версията, че в района на близкия до селото връх Кадрафил в началото на месец август 1868 г. е починал от раните си войводата Хаджи Димитър. Жива е и легендата за идването на Васил Левски в Аджар и за системни контакти между него и местни дейци. Макар и съградени по класическия модел на историческата мистификация, цитираните твърдения за Хаджи Димитър и Васил Левски говорят категорично за съпричастие на местното население към движението за политическо освобождение от османска власт, разгърнало се мащабно в периода 1866-1876 г. в региона, а и в значителни по обхват територии на българското етническо пространство.
През август 1877 г. селото е застигнато от ужасна военновременна трагедия. След поражението на частите на генерал Йосиф Гурко при Стара Загора (19 юли) подбалканската котловина е подложена на нечувано насилие. Войска и башибозук нападат, подпалват и унищожават редица селища – Стара Загора, Калофер, Карлово, Сопот. В началото на август турските пълчища достигат и до Аджар. Селото е подпалено и разграбено. Избито е мирно население – над 650 мъже, жени и деца. Резултатите от стопанския и социален подем на едно от най-жизнените средногорски средища на българщината са изпепелени за няколко дни. И до днес тези ужасяващи събития местното население назовава със страховитото име „касапнята“, а част от съхранените извори са повече от красноречиви. В публикуваната на страниците на в. „Марица“ (бр. 142, 11.12.1879 г.) обява става дума за момче от Аджар на име Димитър, което по време на „касапнята“ е отвлечено и ислямизирано и след Освобождението търси оцелели членове на своето семейство.
Поради топографските особености на населеното място, след пожарищата на войната част от по-отдалечените от централната улица къщи оцеляват. Оцелява и новата черква „Св. св. Петър и Павел“, но старата черква, ведно с над 100 къщи са унищожени от пожарищата и грабежите. В румелийския период Аджар се възстановява сравнително бързо, като в селото се установяват и нови заселници, а част от аджарците се преселват в съседните села, които са били мюсюлмански и които са напуснати от техните предишни жители. Според преброяването от 1884 г. в Аджар живеят 1226 българи. До средата на ХХ в. населението се стабилизира около 2000 жители, занимаващи се предимно със земеделие и животновъдство. В социалистическия период Свежен запада, поради насилственото коопериране на земята и поради целенасочената политика за поддържане ниски доходи на аграрното население. Процесите на демографско свиване продължават и след 1989 г. и към 2019 г. постоянните жители в селото са 176. Сградният фонд, възстановен след пожарищата на Освободителната война от аджарци, днес е подложен на саморазрушаване. Около половината къщи в селото са необитаеми, включително и част от регистрираните като културни ценности.
За разлика от други населени места със статут на възрожденски резервати, след 1987 г. Свежен не успява да се съживи, превръщайки се в динамичен и атрактивен център на културен, рекреативен и образователен туризъм. Много от обектите на културното наследство в старинното селище са в риск, а избрания модел на управление и популяризиране не дава осезаеми резултати. Това е и причината за създаването на настоящия обзор, в чиято заключителна част представям визията си за развитието на резервата през следващото десетилетие.
Вместо да се уповават на легендарни сведения за връзката на населеното си място с Хаджи Димитър и Васил Левски, свеженци би трябвало да заложат на наличното и безспорно свое богатство – паметта за кървавата вакханалия от август 1877 г., над 100-те историческите къщи с висока архитектурна стойност, мемориалните паметници и паметни плочи, останките от старата църква и съвременния храм, фамилните истории, стопанските практики на розопроизводството и абаджилъка, книжовната и образователната традиции. Това до известна степен в момента се прави във връзка с текущи проекти за реставрация и консервация на мемориалната къща на полк. Владимир Серафимов и за експониране на артефакти, свързани с местната книжовна школа, но дейностите са разхвърляни и недостатъчни; липсва дългосрочна визия за развитието на резервата.
Автор: проф. дин Вера Бонева, днк, Университет по библиотекознание и информационни технологии
