Насред изпълнения с древна история град Ниш, на територията на днешна Сърбия, своята каменна снага издига скромна църква, която на пръв поглед прилича просто на поредния богослужебен храм, съхранил в себе си иконостаси и стенописи, сътворени от четката и таланта на отдавна мъртъв художник. Зад стените ѝ обаче не се издигат високи бронзови канделабри или изображения на светци, посветили живота си на Бога. Не, това, което се открива пред погледа, веднъж прекрачили прага, е картина сякаш излязла от поход на Чингиз хан или Тамерлан. Защото от вътрешността на църквата към вас се взират празните, мъртви очни кухини на десетки човешки черепи, застинали в зидарията на подобното на кула съоръжение. С отворени челюсти, те сякаш искат да разкажат своята история, случила се едва преди около двеста години.
И докато все още се опитвате да проумеете как е възможно подобно нещо да е било построено от човешки останки в началото на цивилизования XIX в., нека се оставим историята да ни пренесе в 1809 г., когато тези места ехтели от изстрелите и виковете на сражаващи се за свободата на своите народи български и сръбски въстаници. Това въоръжено надигане на населението в Западните предели започва в контекста на Руско-турската война от 1806 г. и бунтовните настроения бързо започват да ескалират повсеместно. Балканските жители, обвързвали със столетия въжделенията си за свобода с войните на Великите сили срещу Османската империя, съзират шанса да върнат отново държавите на своите предци на картата на Европа. Пламъкът на неподчинението разгаря в душите на българи и сърби стремежът към свобода и довежда до избухването на масова антитурска борба в Белградския санджак, Нишко и Пиротско.
По това време съпротивата срещу общия враг, олицетворяван от Високата порта, поставяла на заден план всякакви противоречия между българските и сръбските въстаници, които с готовност участвали в смесени отряди и чети и рамо до рамо се сражавали срещу своите угнетители. Ниш, съхранил българския си етнически характер през вековете на османска власт, станал център на въстаническата дейност на местното българско население, което се и доказва с редицата заглавия в сръбския периодичен печат по това време – „Устанак у Бугарской“ (Въстание в България). За кратко време въстаническият командир Стефан Синджелич успява да събере около 3000 души сред населението на Нишко, с които се противопоставя на османската власт в региона. Скоро в този театър на бойните действия се придвижили и други български и сръбски бойни отряди, чиято финална цел била овладяването на Нишката крепост.
Добре укрепеният турски гарнизон в града обаче успешно се защитавал от бунтовническите атаки и изчаквал включването в боя на нови войскови сили, изпратени от Високата порта, с които да поведат контраатака срещу въстаническите позиции. Това се случва през пролетта на 1809 г., когато само два месеца след избухването на неподчинението в Нишко, на мястото пристига 30 000 османска войска, командвана от Хуршид паша. С новодошлите подкрепления турските сили в региона се прегрупират и притискат въстаниците на Стефан Синделич, чийто отряд е отцепен от останалите бунтовнически групи и се укрепява на хълма Чегар, недалеч от Нишките покрайнини. Огромното числено превъзходство на турските сили скоро започва да сломява съпротивата на изтощените български и сръбски въстаници. Чегар е щурмуван от всички страни и окопите на хората на Синджелич са залети от прииждащите турци. Отчаяни ръкопашни схватки се водели там където вече нямало време за дългия процес по презареждане на пушките и пистолетите.
Според записките на оцелели бунтовници, а и на самите турски власти, Синджелич жертва себе си и все още сражаващите се български и сръбски бойци, като с пистолетен изстрел взривява барутния погреб, където се съхранявали запасите от боеприпаси на въстаниците. Взривната вълна помита с огненото си дихание по пътя си както бунтовниците, така и настъпващите към техните позиции турци. Според спомените на оцелели съвременници на събитието в последните минути откъм позициите на отряда на Синджелич се разнася вик „До смърт!“, последван от блясък, тътен, а накрая и гробна тишина…
След отблъскването на бунтовническите отряди Хуршид паша издава заповед да се съберат телата на загиналите въстаници. Труповете били обезглавени и захвърлени, а главите изпратени в Истанбул за представяне пред султан Махмуд II, с което Хуршид паша искал да покаже, че е потушил въстанието на българи и сърби в Нишко. Издевателствата, от които Синджелич искал да спаси хората си приживе, взривявайки бунтовническия арсенал, били упражнени върху останките им посмъртно. След като гротескното шествие на отрязаните въстанически глави из улиците на някогашния Константинопол завършва, те били върнати обратно в Ниш. На видно място в града Хуршид паша нарежда издигането на конична зидана кула, в стените на която за основни изграждащи блокове използва черепите на загиналите въстаници. Тя трябвало да напомня за съдбата на тези надигащи оръжие срещу турската власт.
Извисяващата се мрачно над Ниш петметрова кула държала в плен на своите зидове 952 човешки черепа и бързо добила името Челе кула, което на турски означавало именно Кулата с черепите. Нейното най-добро описание от безпристрастен наблюдател бихме могли да получим от пътеписа на френския поет и пътешественик Алфонс дьо Ламартин. Неговите думи веднага ни отнасят в 1830 г., когато дьо Ламартин се намира в близост до Ниш:
Видях голяма кула, издигаща се посред града, бяла като мрамор…Когато вдигнах очи да разгледам монумента за свое удивление открих, че стените, които смятах за покрити с мрамор са изградени от дълги прави линии от човешки черепи. Избелели от дъждовете и слънцето тези черепи бяха съединени с помощта на цимент в конструкция, която свидетелстваше за турския триумф от голяма битка водила се тук. Вече в близост до кулата успях да видя, че върху някои от черепите все още се бяха запазили останки от коса, които потръпваха и се люшкаха с всеки дъх на вятъра. Духащият откъм планината свеж бриз минаваше през отворените усти на черепите и изтръгваше от тях тъжни гробовни въздишки. Сърцето ми плака в този ден за тези смели мъже, чиито отрязани глави трябва да се превърнат в крайъгълен камък на монумент символизиращ борбата за свобода.
През следващите десетилетия Кулата с черепите пуска някои от обитателите на своите стени към вечния им покой. Български жители на Ниш, считащи, че могат да разпознаят черепите на своите загинали мъже, братя, бащи и дядовци, откъсват от мъртвата циментова прегръдка на кулата някои от черепите и ги погребват в местни гробища. След Руско-турската война от 1878 г., която донася свободата на България, Ниш и неговите жители влизат в териториалните рамки на Сръбското кралство. Сърбите бързо „осиновяват“ паметника и престават да си спомнят за някогашните им собствени вестникарски заглавия за „Въстанието в България“.
През 1894 г. около кулата е издигнат параклис, който e реновиран впоследствие неколкократно. Посвещенията на мемориалните плочи в монумента, обаче някак забравят българските въстаници, сражавали се не само в Ниш и Пирот, но и в Първото Сръбско въстание. На сръбска страна се бият прочути български хайдути като воеводата Велко например и неизброимо количество български доброволци, които виждат в общата борба срещу турците шанса за освобождението и на България. Така приключва историята на Кулата с черепите и на въстаниците – българи и сърби, пролели кръвта си за своите народи.
