Когато през 1759 година Волтер публикува новелата си „Кандид или оптимизмът”, векът на Просвещението е в своя разцвет. В две последователни глави Волтер говори за „българите“, те са негови персонажи, нарича ги страшни и силни. Те водят битки с аварите и тормозят главния герой Кандид.
В сюжета българите слагат окови на краката на Кандид и го отвеждат в полка. Карат го да се обръща надясно, наляво, да вдига пушката, да сваля пушката, да се мери, да стреля, да тича и след всичко това му удрят тридесет тояги. На следния ден той прави упражненията не толкова зле и получава само двадесет тояги, на третия ден му удрят само десет тояги и другарите му гледат на него като на някакво чудо.
Съвременните читатели на Волтер знаят много добре, че под името „българи “той всъщност има предвид прусите, а аварите са всъщност французите. Царят на българите пък е пруският крал Фридрих II, с когото Волтер е развалил отношенията си.
По това време Волтер, член на тайното масонско общество „Темпъл“, твърди, че разполага с волжко-български средновековен летопис от ХІІІ в., чийто автор е Баба Худжей. Волтер го нарича във философските си новели „Бабук“.
В типичния си полушеговит стил Волтер подхвърля, че Бабук се е ползвал в дарбите си от един „добър дух”, който отговарял за тази част на света (цитат от историка Кирил Милчев).
Руската просветена императрица Екатерина Велика, която води с Волтер пространна кореспонденция и търси изява не само като императрица, но и като писателка, се насочва към темата за българите, подхваната от него. В очерка си „За българите и хвалисите” тя обявява, че българите не са военолюбци, както твърди френския мислител, а „мъдри хора”.
Нещо повече, Екатерина Велика твърди, че българите живеят в нейната Казанска губерния и тя дори ги посещава, установявайки, че са тюркоезични. Очевидно още тогава тръгва погрешното заключение на много западни учени от ХІХ в., че първичният език на българите е тюркски.
Императрицата дори започва да се готви лично да посети град Казан. Издава и герб на Казан – дракона Барадж.
Екатерина подготвя своята визита в Казан, като мечтае да създаде най-великия фонд за стари ръкописи. Идеята въодушевява Дидро, който ѝ завещава собствената си библиотека, а братът на Жан-Жак Русо е първият, който подарява азиатски ръкописи за нейния фонд.
Град Казан е основан през X век от волжките българи като укрепление по тяхната граница с фино-угърските племена. През XI-XII век се превръща в център на търговския път, свързващ Северна Европа с Близкия изток. След превземането на Болгар и Биляр от монголите през XIII век много техни жители се преселват в Казан.
По онова време градът става известен като Булгар ал-Джадид („Новият Болгар“).
През 1552 г. градът е превзет от руския цар Иван Грозни, повечето му жители са избити, а много сгради са разрушени.
През 1708 г. Казанското Канство (бел. ред. – ханство, според проф. Пламен Павлов) е окончателно унищожено и Казан става център на руска губерния. Казан е разрушен отново през 1774 г. по време на въстанието, водено от атамана Емелян Пугачов, но е възстановен при управлението на императрица Екатерина Велика, която разрешава в града отново да се строят джамии.
Освен волжките българи в Казанското Канство живеят и значителен брой хора от други етнически групи – татари, марийци, чуваши, удмурти.
Друга любопитна история е, че в императорския двор на Екатерина имало един прогонен от гръцката патриаршия начетен теолог Евгений. Пълното име на низвергнатия монах е Евгений Вулгарис.
Роден през 1716 година, само шест години преди Паисий Хилендарски, на остров Корфу, владение тогава на Венеция. След университета в Италия, още ненавършил 30 години, става директор на учебните заведения първо в Янина, а след това в Кожани. В Янина заради модерните му методи и философия, Балан, един от преподавателите, го обвинява в атеизъм.
През 1749 г. основава академия Атонската академия в землището на манастира Ватопед, неин ректор е между 1749 – 1758 г., издига я до нивото на европейски университет, където се преподава философия и богословие съобразно съвременните тогава научни изисквания. На академията, по подражание на Платон, той повелява да се напише: γεωμετρήσων έισίτω, ού κωλύωτώ μή θέλοντι συζυγήσω τάς θύρας (непознаващите геометрията да не влизат в тези стени).
Паисий Хилендарски пише Историята си през първата половина на 50-те години на XVIII век в Хилендарския манастир, който се намира в непосредствена близост до землището на съседния Ватопедски манастир.
Назначил за сметка на собствената си заплата от 1000 гроша и преподавател по латински език, Вулгарис преподава философия, като се придържа към модерните западни тенденции, което води до обвинения в еретизъм и заплахи със сопи от игумени и калугери. След 9 години съществуване на академията, през 1758 той я напуска, тя е закрита и сградите ѝ постепенно потъват в разруха.
В 1759 – 1761 г. Вулгарис е ректор на Патриаршеската школа в Цариград, назначен лично от патриарха. Недолюбван от ретроградните клирици на Цариградската патриаршия и гръцките монаси на Атон, които му създават различни трудности, сплетничат и го упрекват в ерес, той завинаги напуска Балканите през 1762 г.
В Берлин е канен от Фридрих Велики и в двореца Сан Суси има диспут с Волтер.
Пруският крал препоръчва монаха Евгений на немската принцеса София Фредерика Августа фон Анхалт-Цербст, станала императрица на Русия с името Екатерина ІІ Велика.
При Екатерина Велика той се подписва като Евгений Булгарский. Отначало е неин библиотекар и съветник, след това в 1775 г. е ръкоположен за архиепископ Славонски и Херсонски със седалище в Полтава.
Историкът Асен Чилингиров в изследването си за Евгений Булгарский прави подробна негова характеристика, представя хипотезите за причините за изгонването му от Атон, сравнява неговата личност с личността на Паисий Хилендарски и приносът, който имат и двамата, но в заключение изразява съжаление, че Евгений Булгарский остава в историята като личност с българско име, но с гръцко самосъзнание.
Като доказателство той привежда неговото участие в планирането и осъществяването на така наречения „Гръцки проект“.
Замислен от Екатерина, този проект включва заселването на новоприсъединените територии с християнско население от Югоизточна Европа, а това християнско население се състои предимно от бежанци от българските земи и значително по-малко сърби и гърци.
Целта е граничната зона между Русия и Османската империя да се използва при следващите войни като бариера, а населението й да участва на първо място в защитата на страната, спестявайки по такъв начин военните разходи.
Колкото до новелата „Кандид или оптимизмът”, в края ѝ, след много перипетии и изпитания, героят на Волтер се събира отново с възлюбената си Кюнегонд. Макар да я намира погрозняла и остаряла, Кандид се жени за нея и всеки от приближените му се залавя да върши това, което умее да прави най-добре.
Понякога Панглос казва на Кандид:
— В най-добрия от възможните светове всички събития са свързани, защото, ако вие не бяхте изгонен от един прекрасен замък с ритници по задника заради любовта ви към госпожица Кюнегонд, ако не бяхте изтезаван от Инквизицията, ако не бяхте обиколил Америка пеша, ако не бяхте пронизал със сабята си барона, ако не бяхте загубил всичките си овце, които получихте от чудесната страна Елдорадо, не щяхте да ядете тук захаросани китри и фъстъци.
На което Кандид отговаря недвусмислено: — Добре казано, но трябва да работим градината си.
