Летописите на софийските улици крият неизвестни страници. Малцина знаят, че малко преди Освобождението в града са обесени четирима софийски книжари. Петият се спасил по чудо. Смъртните присъди са изпълнени на 15 ноември 1877 година.
В София, както и в другите градове на империята, се вдигали два вида бесилки. Около градските порти са бесени „приходящите престъпници”. Това ставало при портата, от която осъденият е бил пристигнал в града. Така и Левски е обесен при Орханийското шосе, откъдето е „влязъл” в София.
Осъдените от самия град са екзекутирани по мегданите. В местността „Капана”, близо до дюкяна си, е обесен книжарят Стоян Недялков Табаков. На вратата на книжарницата, край пътя за Бистрица, увисва бистричанинът Никола Стефанов Чолака. Книжаря Георги Стоицев екзекутират на „Шарен мост”– оттам очаквали руските войски, а техния сътрудник Киро Селянина – на Конски пазар.
Никола Чолака се захваща с книжарлък, след като вече се е размонашил. Родом от с. Бистрица, той е активен помагач на Апостола в Софийско. За авторитет пред заптиетата Никола Чолака пътува от село в село, облечен „ала франга”. Никола Стефанов Крушкин (Чолака), наричан още „Шопският апостол“ е роден през 1836 г. в Бистрица. Като дете пада в огнището и си изгаря ръцете, оттам идва прякорът му -чолав, чолак. Запомнен е с четири имена – Никола Стефанов Крушкин Чолака.
Самият Никола отговаря пред тайния революционен комитет в София за три манастира. Между тях е и Драгалевският. Именно Никола е деецът из Шопско, който развежда Левски, облечен ту като дървар, ту като въглищар.
Негов пръв помощник е Георги Стоицев – Песнопевецът, псалт, „таен” човек на делото. Песните му извън църквата са опасни, в тях се размахват саби и се търкалят хайдушки глави. И именно те ще го пратят на бесилото.
Киро Геошев Хранов (Киро Селянчето, Киро Кафеджи) е пътуващ книжар, но държи и бакалски дюкян с книжарница кафене.
На стара фотография, публикувана в списание Сердика от 1940 г., са другите двама книжари – Стоян Табаков и съименникът на Никола Чолака – Никола Вардев.
Дюкянчето на двамата книжари в Златарската чаршия е с тайник – ниша, в която се съхранява опасната за продан стока. С тайници е впрочем всеки дюкян на предосвобожденска София.
София е единственото селище в поробена България, в което книжарите образували нещо като своя „Завера”. Това се дължи най-вече на Никола Чолака. По свидетелство на Анастасия Чолакова, съпругата на Никола Чолака, близките на мъжа й знаели, че в дъното на феса си Никола е изписал стихотворна ругатня. Когато поздравявал турските първенци, приятелите му разбирали какво значи това.
Някъде между 1876 – 1877 г. Стоян Табаков и Никола Вардев започват разпространяването на „Народна песнопойка” със стари хайдушки песни. С продажбата ѝ се залавят още Никола Чолака, Киро Геошев – Селянчето и Георги Стоицев.
Докато европейската дипломация преговаря усилено за свикването на Цариградската конференция, а в Лондон се провежда „Парламента на протеста”, в София не е спокойно. Градът не въстава през април 1876 г., но дейността на софийските книжари оказва влияние върху населението. Властта подозира, че то се организира за съпротива, но не става известно кой е вдъхновителят.
В конака пристига донос срещу книжаря Георги Стоицев. Той бил на път. Конниците го настигат около Радомир. Георги Стоицев се греел на огъня на един овчар. Разбрал, че търсят него, Стоицев си спомня думите на Никола Чолака: „Заловят ли те – всичко в огъня и „Нищо не зная!”
Георги бил вече разпространил „опасната“ си стока. Останала само една небезобидна книжка. Побързал да я хвърли в жаравата, но вместо ръкописната песнопойка с хайдушки песнопения, в пламъците се оказва тескерето му. Песнопойката била заловена от преследвачите.
При разпита в София Георги Стоицев отрича абсолютно всичко, като твърди, че намерил книгата по пътя. Но съдът успява да разбере от майка му, че песнопойките се разпространяват не само от него. Арестуват и останалите. Присъдата е смърт чрез обесване.
И петимата имат семейства, а Никола Чолака очаква дете. До Никола Вардев допускат невръстната му дъщеря Катерина. С най-необходимите вещи тя донася и гребен, на който Никола Десов е надраскал с игла: „Преструвай се, че приемаш исляма. Русите идат!”. Решават, че трябва да се спаси поне един от тях – Никола Вардев, за да остане поне един, който да се грижи за децата на обесените.
15 ноември 1877 година
Стоян Недялков – Табака, облечен като за празник, тръгва пръв към бесилницата. За да повдигне духа на приятелите си, Стоян се сбогува с думите: „Не се боя! Бесилката ми е причастие!”
Никола Чолака обесват пред книжарницата му. Преди да го изведат за екзекуцията, той праща човек при жена си Анастасия със заръка: „Когато ме водят, излез да ти кажа две думи!”. Бременна с единственото дете на Никола, от ужас тя не излиза.
Така останало в тайна онова, което шопският апостол искал лично да й каже. Неговите думи пред бесилницата били: „Аз роб ще умра, но българският народ свободен ще живее!”.
Тихият, мечтателен песнопевец Георги Стоицев обесили при „Шарен мост”, а Киро Геошев – на Конски пазар.
Поведението им по време на обесването прави силно впечатление на английския репортер на в. „Стандарт”, който след това откупува дрехите, с които е облечен Стоян Табака и ги подарява на музея на мадам Тюсо в Лондон.
Дик де Лонли, кореспондент на френския вестник „Le monde illustre”, пише:
„Едно момче от осъдените пеело славянска патриотична песен”, като специално отбелязва почти невръстната му възраст. Не се знае за кого от двамата – Георги или Киро – е оставеното от френския кореспондент свидетелство, тъй като и двамата са много млади. А песента, която пеел, е „Вятър ечи, Балкан стене”.
Веднага след Освобождението, възрожденецът Христо Г. Данов, родоначалникът на книгоиздаването, предлага на мястото на някогашния Шарен мост да се изгради паметник на обесените книжари. Това е днешният Лъвов мост, на който лъвовете символизират четиримата обесени от турците българи книжари.
