„Тъмрашката република“ се появява в напрегнат и динамичен исторически момент, когато непосредствено след Руско-турската освободителна война през 1878 година в Родопите избухва т.нар. „Сенклерово въстание”.
След подписването на Санстефанския договор, в Родопите и в Беломорска Тракия върлуват османски и помашки башибозушки банди, предвождани от бившия английски консул във Варна и Бургас мистър Д. Б. Сенклер, който е нает от турската армия и е удостоен с името Хидает паша.
Целта на този британски агент, с майка полякиня и баща шотландски благородник, е да „освободи” Родопите и Беломорска Тракия от българите и да присъедини тези територии към Османската империя
В предвожданата от него орда се включиват и част от местните помаци, особено онези, които участват преди две години в кланетата на Батак и Перушица. Бандата напада не само българските, но и гръцките християнски села, и има изгледи да успее да прогони оттам християните, но на помощ идва легендарният Капитан Петко войвода, който със своите четници успява в няколко сражения да разгроми бандите на Сенклер.
По-късно обаче, в края на 1879 година, помаците от родопските покрайнини Рупчос, които участват в бандата на Сенклер, се завръщат по селата си, които според Берлинския конгрес са включени в пределите на Източна Румелия. Селяните обявяват областта за независима – това е т.нар. Тъмрашка или Помашка република. Носи името на село Тъмраш. През 1633-34 г. селото се споменава в османски списък за джизие –данък, събиран от немюсюлмани, а в документи от 1872 г. Тъмраш е най-голямото селище на Рупчоската нахия (Рупчос – бивше име на област в Западните Родопи; нахия – административна единица в Османската империя, община) и наброява 300 къщи.
„Тъмрашката република“ обхваща територията между реките Въча и Чая, спускайки се на север до село Тъмраш (което е само на десетина километра южно над Перущица), а на юг стигала до Триград и до Барутан зад Доспат, включвайки 22 села заедно с Дьовлен (Девин) и Триград. Думата „република” следва да се разбира в преносен смисъл, тъй като родопските селища, включени в състава никога не обявяват официално държавна независимост.
Тази република има свое правителство, оглавявано от помака Ахмед ага Тъмрашлията. Тя просъществува от 1879 до 1886 г.
През 1879 г. „непокорните села” отказват да плащат данъци на източнорумелийското правителство и ограничават достъпа до областта.
Ахмед ага събира по-ниски данъци от румелийската и османската администрация, което допринася за разширяване на влиянието на „републиката”. На събрание на над 100 селски първенци, проведено в с. Триград през лятото на 1879 г. е избран съвет от трима души – Хасан ага от Триград (началник), хаджи Мустафа Кюлюнк от Беден (помощник началник), Молла Еюб от Мугла (помощник началник).
Събранието взима решение селата да не се подчиняват никому, а избраният тричленен съвет да ръководи живота на общността. Неформален лидер на „непредадените” села останал Ахмед ага Тъмрашлията. Сформирана е жандармерия от 20 души, а на селските първенци е предоставена голяма полицейска, административна и съдебна власт. Столицата се мести, като първоначално е в Триград, а после в Настан, Михалково и други по-големи села.
Интересен факт е, че въпреки неформалната независимост на село Тъмраш, правителството на Източна Румелия отпуска парична помощ за възстановяването на селото. Друг многозначителен факт е, че през 1880 г. част от „непокорните села“ допускат преброители за преброяване на населението в Източна Румелия.
В началото на 1885 г., непосредствено преди Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Захари Стоянов иска среща с Ахмед Ага Тъмрашлията, която е проведена в неговите сараи, с цел договаряне на отказ от противопоставяне и недопускане на насилие в плануваното бъдещото Съединение на България. В знак на приятелство Захари Стоянов подарява на агата бинокъла си. Агата спазва неофициалното споразумение да не пречи на обединението.
Играта с т.нар.„Тъмрашка република” продължава до 1886 година, когато без никой да пита българите мохамедани дали желаят или не, те са предадени, само че не на България, а на Османската империя. Историята се случва за една нощ. На 6 септември 1885 г. в Пловдив става Съединението. Заслугата на тъмрашлии в Съединението е в това, че те остават „неутрални” и не се спускат от планината към Пловдив, за да спасяват нарушените права на Османската империя, както мнозина очаквали.
Съединението поставя началото на редица нови и важни събития не само в историята на „Тъмрашката република”, но и на страната въобще. Още на следващия ден правителството на Петко Каравелов не само признава преврата, но и изпраща войските на Княжество България в пределите на Източна Румелия.
Именно тогава империята, недоволна от Съединението, използвайки тежката обстановка в България, за една нощ въвежда своите войски през границата, установена от Берлинския договор и окупира Кърджалийска околия и „Тъмрашката република”.
По-късно на 24 март 1886 г. по силата на Топханенска конференция, „Тъмрашката република” е включена в границите на Османската империя. В селата се провеждат протести, жителите са недоволни от това решение. Вестниците пишат статия след статия: „Цариградската конференция забради с черен чембер Тъмраш и съседните му села. За първи път от дълбока древност еднокръвното население бе разделено с държавна граница.“
До Балканската война европейската част на Османската империя се простира по Балканския полуостров. По силата на Берлинския договор, а по-късно и Топханенското споразумение голяма част от българските земи в Тракия и Македония остават под властта на султана. Това довежда до сформирането на Балканския съюз, който през 1912 г. обявява война на Високата порта. От българската армия е формиран т.нар. Родопски отряд.
Задачата на Родопския отряд е да освободи българските земи в Родопите и поречието на река Места, да овладее моста на гара Бук и железопътната линия при Драма и да прекъсне връзките между турските войски от Източния и Западния фронт. В състава му се намира 21-ви пехотен Средногорски полк, командван от полковник Владимир Серафимов. Славните средногорци за броени дни освобождават Централните Родопи и обръщат в бягство многократно превъзхождащата ги турска армия. Легендарният им командир остава навеки в съзнанието на родопските българи – християни и мюсюлмани, като освободителят на Родопа планина.
Село Тъмраш е окончателно подпалено от перущенци по време на Балканската война през 1912 г., а оцелялата част от помашкото му население се изселва в Турция. Останали са от него основите на 300 къщи и две гробища.
В книгата си „Тъмраш“ (1973), посветена на изчезналото вече село Ангел Вълчев реди хронологията на събитията.
И така, за две-три денонощия изоставеният Тъмраш бе превърнат в руини. Пепелищата димяха цяла неделя, докато ливна голям есенен дъжд и от пепелищата се озъбиха разрушени стени, обгорели и недогорели кощаци, овъглени купища сено и слама, огради, опържени и ожулени от пламъците дървета.
И дълги години тази зловеща картина напомняше на хората, че тук е минала най-страшната чума, която човечеството познава – ВОЙНАТА. Тя сложи край на това вековно българско село.
Стотици пъти съм бил в Тъмраш и винаги с болка съм наблюдавал руините. Беседвал съм с десетки ямаджии от различните села. Бил съм и неволен свидетел на разговори помежду ямаджии. И не съм срещал такъв, който да не съжалява за изчезването на това старо българско село. Веднаж попитах Христо Мазев от Бойково, който лично е запалил не една къща: „Защо палихте, не мислехте ли, че тъмрашлии могат да се върнат?“ „Защо ли? Защото да вземеш една сопа, че тогава да ни питаш. Верно е, че имаше омраза към тъмрашлии заради делата им в Априлското въстание. Но не беше само това.
Има неща, които човек може да върши само по време на война. И тогава бе така… Война!“
Старите родопчани неслучайно казват: „Всяка война закача цялата държава, но тежко на този, комуто се струпа“.
