На 2 август (20 юли стар стил) 1903 година избухва Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринско. В хода му се разиграват 239 сражения, в които загиват 994 въстаници, 201 села от 16 околии са изцяло или отчасти опожарени, избити са над 4600 души, а над 3000 българки са изнасилени и малтретирани. Тази трагедия, по слава и геройство равна на Априлската епопея от 1876 година, праща повече от 30 000 бежанци в България и оставя без покрив над 70 000 души.
Много може да се изпише за това въстание, с много патос би могло да се говори за него, но може би всичко е казано в очерка на поета революционер Христо Смилянов:
„Възстанието въ Битолско и Одринско бѣше масово. Цѣлиятъ народъ се дигна на кракъ и свърза сѫдбата си — животъ, имотъ и честь — съ изхода на борбата. Никое друго възстание на Балканитѣ не струва въ такова кѫсо време толкова много опустошения и невинни човѣшки жертви. Въ лицето на възстаналитѣ македонци Турция виждаше най-завършеното въплощение на българското бунтарство. Турцитѣ смѣтаха, че изкореняватъ общата българска опасность за владичеството имъ въ Европа, когато изливаха върху тѣхъ своя гнѣвъ, набранъ отъ редъ години, спрямо цѣлия български родъ. Ето защо Илинденскиятъ подвигъ е не само най-висшата точка на борческото напрежение въ Македония, но и изкупителна дань на общия български стремежъ къмъ свобода.“
Македонският „дан“ към свободата продължава и след войните за национално обединение и подписването на Ньойския мирен договор. Струмишката област и Беломорска Тракия са загубени, а Македония е обезкървена, като към 1925 година броят на бежанците в България достига 300 000 души.
Една голяма част от македонските бежанци се заселват в западните покрайнини на София, формирайки днешния столичен район „Илинден“. Така те основават своята „малка Македония“ в столицата. Разпростира се на площ от 3 310 дка. в северозападната част на София и към 30 юни 2015 година наброява население от 36 847 души – голяма част от които наследници на македонските бежанци.
В обхвата на „малката Македония“ влизат четири от най-старите столични квартали – Света Троица, Илинден, Захарна фабрика и Гевгелийски, като формирането им започва след кървавото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година. Нови големи вълни от бежанци се заселват тук след Междусъюзническата война и Първата световнаветовна война. В старите карти на София от 1908 и 1917 година районът не фигурира, тъй като е локализиран извън рамките на града. В плана на столицата от 1928 година обаче, кварталите Гевгелийски, Света Троица и Илинден са ясно очертани и включени като крайни квартали.
Днес, разхождайки се из улиците в тази част на София, историята на македонските бежанци от преди век оживява, макар и да не си даваме сметка в улисаното си ежедневие. Спомените за отминалото време, старият роден край и неговите герои са запечатани в името не само на района, но и в названията на днешните негови булеварди, улици, площади и читалища. Само един адрес е достатъчен, за да се осъзнае силата на спомена, който българите от Македония донасят със себе си – кв. Гевгелийски, ул. Попчево №20. Тук се намира читалище „Роден край“. Колко емблематично само! „Роден край“ е основано от бежанци от Егейска Македония през 1931 година, а негов пръв председател е българският публицист Кирил Манасиев – роден в Гевгели през 1909 година и емигрирал в София през 1924 година.
Улица Попчево пък носи името на македонското село Попчево – днес в община Струмица, Македония. Попчево е чисто българско село, като в спомените си от 1903г. даскалът в селото Васил Драгомиров пише: „Населението е чисто българско и патриотично, винаги са имали учители, но до мене килийни“. Селото е откъснато от България след Междусъюзническата война и влиза в рамките на Сърбия.
Връщайки се назад от читалището по ул. Попчево достигаме до ул. Мировци, на която се заселват бежанци от македонското село Мировци (Миравци, Мировче) – днес в община Гевгели, Македония. В книгата си „Македония. Етнография и статистика“ големият български политик и родолюбец Васил Кънчов посочва, че към 1900 година в Мировци живеят 660 българи християни. С избухването на Балканската война през 1912 година 16 мъже от Мировци се записват като доброволци в Македоно-одринското опълчение.
Разходката ни из София продължава на изток по ул. Мировци, за да достигнем пресичащата я ул. Сава Михайлов. Сава Михайлов „Струмски“ е един от героите по време на славните мигове на Илинденско-Преображенското въстание, когато заедно с още една луда, но смела глава – Аргир Манасиев (далечен роднина на Кирил Манасиев) на 20 юли 1903 година организират атентата над железопътния мост над Вардар край Гевгели. Михайлов е роден на Коледа 1877 година в село Мачуково – днес известно като Евзони и намиращо се в Гърция. Паметта на македонците за героите е толкова силна, че кръщават една от преките на ул. Сава Михайлов, именно на родното му село – ул. Мачуково (на картата). През 1900 година в селото са живели 1900 души – 1300 от които българи християни. Съседна на ул. Мачуково е пряката ул. „Бачево“, кръстена на село Бачево, което днес се намира на територията на България, община Разлог. При избухването на Балканската война в 1912 година 13 души от Бачево са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
На север ул. „Сава Михайлов“ се пресича от ул. „Иван Карасулски“ и ул. „Сехово“. И, разбира се, в тези названия отново се открива Македония. Иван Карасулски известен като Иванчо Карасулията и Дилбер Иванчо е български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Върховния македонски комитет. Българският публицист Михаил Думбалаков пише за Иванчо Карасулията:
„Млад, красив, строен, левент, този човек, комуто природата бе изсипала всичките си дарове, постигайки в него онази хармония на красотата, еднакво отразена в душата и тялото, му бе отредила и красив жизнен път, изпълнен с борби и подвизи, чиито варианти бяха само легенда… Този син на народа, излязъл от неговите недра, бе отразил в себе си всичките му добродетели и нито един от недостатъците му.“ Иван взема дейно участие в Илиндеско-Преображенското въстание, а подвигът му на връх Гъндач е възпят в народната песен „Малихери пукая“.
Сехово пък е рожденото място на вече споменатия войвода Аргир Манасиев. Селото днес го знаем като Идомени и е разположено в северна Гърция на границата с Република Македония. Васил Кънчов посочва, че в началото на XX век то е предимно българско и в него живеят 800 българи. След 1913 година то остава в Гърция, а населението му масово се изселва към Българското царство.
В северния край на картата, успоредна на ул. Сава Михайлов и опираща в „Западния парк“ на София е ул. „Богданци“. Заселена е с бежанци от едноименния град Богданци – днес в Македония, разположен на около 9 км от Гевгели. Тук през 1895 година се основава комитет на ВМОРО, на чело на който ще застане именно Сава Михайлов. Градът е бил с подчертано български характер. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Богданци има 1 400 българи екзархисти, 1 480 българи патриаршисти гъркомани, 160 българи патриаршисти сърбомани, 144 българи униати. При избухването на Балканската война 78 мъже от Богданци са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
В квартал „Света Троица“ пък се намира читалището, носещо името на един от най-големите български революционери – Гоце Делчев. На картата по-долу в близост до читалището са отбелязани ул. „Галичник“, ул. „Мияци“, ул. „Преобръженско въстание“ и ул. „Насте Стоянов“ – всичките носещи названия, чрез които се рисува историята на Македония.
Галичник е село в далечната западна част на днешна Република Македония, близо до албанската граница. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Галичник е посочено като село с 500 домакинства, с 1482 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година селото е населявано от 3300 жители, всички българи. Сръбската пропаганда след края на Междусъюзническата война е унищожителна за българското самосъзнание. В допълнение, до 1918 година от Галичник се изселват 197 български семейства. Днес селото напълно е изгубило българския си облик.
„Мияците“ пък е изключително старо название на българския род, населяващ западните райони на Македония включително и Галичник. Те са се занимавали предимно с животновъдство в планините Шар, Кораб, Бистра и Стогово и района на Дебърско. Най-вероятно в тази част на София се настаняват именно бежанци от Дебърско, които донасят спомена за своя роден край със себе си.
Насте Стоянов е роден в град Крушево – днес в Република Македония, център на Община Крушево. Насте е един от подписалите през 1878 година „Мемоара до Великите сили“ с искане за прилагане на Санстефанския договор и неоткъсването на Македония от новосъздадената българска държава. В 1879 година по настояване на Насте Стоянов отново е открито българското училище в Солун. В 1884 година той в голяма степен подпомага откриването на българската църква „Свети Димитър“ във Вардарската махала на Солун.
116 години след Илинденско-Преображенското въстание район „Илинден“ в София разказва историята на македонските бежанци – улица след улица, човек по човек. Това е една трагична история на хората, които пренасят своята малка Македония в рамките на България, неуспели поради превратите на историята да осъществят националното обединение. Днес ние, наследниците на тези хора, продължаваме да помним. И докато споменът е жив, жив ще бъде и националният идеал.
