Годините в България след 9 септември 1944 година са изпълнени с репресии и несправедливи съдебни процеси. Комунистическата партия обявява всеки несъгласен с провежданата от нея политика за враг на народа. За да бъдат премахнати „зловредните“ елементи, се вземат крути мерки. На прицел попадат хора от всички слоеве на обществото – от бивши депутати и министри, през царските офицери, та чак до обикновени селяни. Голяма част от интелигенцията е ликвидирана.
Всяко решение на БКП е поставяно на първо място и е трябвало да бъде изпълнено, независимо от обстоятелствата. „Целта оправдава средствата!“ е едната максима, към която се придържат комунистите, а другата гласи: „Който не е с нас, е против нас!“. С тези две оправдания режимът защитава дори най-коварните и жестоки свои действия.
В годините след Втората световна война икономическото състояние на България не е цветущо. Изтощена от тежката война, българската индустрия буксува поради липсата на ресурси и качествена инфраструктура. Първият ход на БКП в тази посока е национализацията. Така, под претекст, че богатите са виновни за всичко, държавата отнема тяхното имущество и собственост. Следващата стъпка е индустриализацията. През 1950 година на власт идва Вълко Червенков, който предприема грандиозни строежи из цяла България. Само за около пет години са построени над 30 тежки промишлени комбината. Прокарват се проходите през Стара Планина, изкопани са десетки язовири и ВЕЦ-ове. Погледнато от чисто икономическа и индустриална гледна точка, постигнатото е огромен успех за следвоенна държава. Кой обаче построява тези обекти и вдига инфраструктурата на крака? За целта са мобилизирани бригадирски движения, трудови войски, дисциплинарни роти. Всеки член в тях е бил изключително евтина, а в повечето случаи безплатна работна ръка. Хората са принудени да отбиват „задължителен доброволен труд“.
След това идва ред на колективизацията. Това е организиране на цялата стопанска земя в кооперации, които се управляват от председател, назначен от държавата. През 1944 година около 70% от българското население живее в селата. БКП създава Трудовокооперативните земеделски стопанства (ТКЗС), които в началото са доброволни, но изключително малък брой хора решават да се кооперират. В последствие, чрез натиск почти цялата земеделска земя е вкарана в ТКЗС.
Широко разпространено е грешното и лъжливо схващане, че срещу всички държавни мерки, които изброихме, няма отпор в обществото. Имало е вълнения в ГДР, Унгария, Чехословакия, но не и в България. Пропагандата на БКП така представя обстановката, че на пръв поглед в държавата цари ентусиазъм и радост. Това обаче не е цялата истина.
Първите съпротивителни структури са организирани от бивши военни, царски офицери, хора, които имат опит с държавно управление и знаят как действат службите. Пример за такава организация е конспиративната организация „Цар Крум“, създадена през 1945 година, но разкрита още същата година. Всичките й членове са обесени или осъдени на строг тъмничен затвор. В следващите няколко години много от враговете на Партията са заловени и изпратени или на съд, или на бесилото. С разтурянето на БЗНС и обесването на лидера му Никола Петков е премахнат всякакъв легален начин за опозиция или изразяване на несъгласие с политиката на БКП.
И така постепенно започват да възникват бунтовнически групи из цялата страна. Те се съставляват най-вече от обикновени хора, които не могат да понесат случващото се в българското общество или са пряко засегнати от събитията (някои от тях са били издирвани от властите, други са имали действащи присъди). С оглед на положението в страната и ожесточеното им издирване единственият възможен изход за тях се явява въоръженият бунт. Те „хващат гората“ и стават Горяни.
За съжаление, сведенията относно Горянското движение не отразяват истинският брой на групите и хората, които участват в тях. Историческите извори за тази съпротива са най-вече архивите на ДС. Съдейки по документираното и според разкази на оцелели от тези времена, това движение се разделя на два периода. Първият обхваща годините между 1945 – 1949, а вторият – 1950 – 1956. Най-значимата и силна група от първия период е Светиврачката, начело с Герасим Тодоров, действала в Пиринския край. През зимата на 1947 година и пролетта на следващата година, групата се въоръжава и организира. Световрачката група е разполагала с широка мрежа от помагачи и ятаци и е действала със скритото одобрение на хората из Санданска област. Постепенно, обаче, милицията затяга обръча. Така през април 1948 година тази група е окончателно разбита и ликвидирана. Герасим Тодоров е намерен разкъсан на три, самоубил се с носена от него бомба.
Подобни „бандитски“ и „диверсантски“ групи има из цяла България – в Асеновград, Старосел, Стара Загора, Пазарджик, но всички те са разгромени до началото на 50-те години. Жестоката разправа със съпротивителните движения не отчайва репресираните и гонените хора.
Вторият Горянски период се характеризира с по-добра организираност и численост на бунтовниците. „Комитет на съпротивата“, нелегална организация, създадена в Сливен през 1950 година като продължение на забранения и разтурен БЗНС – „Никола Петков“ решава да се формира горянска чета. Тя е жестоко смазана и премахната от ДС още на същата година. През 1951 година оцелели членове на разбити бунтовнически формирования из Балкана се консолидират и се организират във Втора Сливенска горянска чета, начело с Георги Стоянов – Търпана, наричан от местните Бенковски. Това се явява и най-многобройната и подготвена чета в цялото Горянско движение. Търпана се ползва с изключителен авторитет из местното население, а ръководството на БКП е видимо притеснено от това.
През пролетта на 1951 година цяла армия от милиционери и военни, наброяваща 13 хиляди въоръжени до зъби мъже, обсажда Сливенския Балкан с цел да ликвидира групата на Търпана. На 1 и 2 юни 1951 година групата влиза в ожесточени боеве с изпратената за тях армия, която е над 100 пъти по-голяма. Въпреки численото превъзходство боят е ожесточен, а Търпана, ранен на няколко места, дори успява да изведе хората си на безопасно място. Загиват 40 горянина от общо 106-те, влезли в боя. В края на 1951 година чрез предателство Търпана е заловен и скоро след това екзекутиран. Оцелелите горяни са арестувани, съдени и ликвидирани.
Подобни организирани и въоръжени Горянски чети през 50-те е имало и в Шумен, Русе, Самоков, Сапарева баня, Дупница, Кюстендил и Пловдив, но почти всички са ликвидирани до края на 1951 година.
Друга емблематична фигура при Горяните е Цветана Попкоева. Учителка, само 22 годишна, тя нощем обикаля селата и хорските къщи и организира чети и дори въстание. Но след разгрома от 1951 година става ясно, че бунтът няма да се състои. Обикаля горите още половин година, нощува из селата при верни хора. На 22 февруари 1952 година е заловена от властите с помощта на предател. Издайникът получил 50 хиляди лева, а милицията минава през селищата, водейки арестуваната Цена, за да обезкуражи малкото останали поддръжници на Горянското движение.
По официални данни на ДС в периода 1949 – 1956 година са ликвидирани 440 „банди“, състоящите се от по 10-20 до 100-150 души. Може да се каже, че в тези времена „гората са хванали“ от 3 до 6 хиляди души. Най-масовата разправа със съпротивителните сили се случва навръх Великден – 29 април 1951 година. Тази нощ се провеждат масови арести на преки участници в движенията и на техните помагачи и ятаци. Според архивите на МВР за периода 1950 – 1953 година са арестувани 23 хиляди души, от които 13 хиляди са интернирани в лагери, а 6300 осъдени на затвор. Тези архиви свидетелстват и за „вражески контингент“ (според ДС), наброяващ от 30 до 50 хиляди души.
Горянското движение е само част от цялостната съпротива в българското общество срещу новия режим. Голяма част от хората, взели участие в него, не са там по свое желание, а за тях просто не е останала друга алтернатива, тъй като са издирвани или вече осъдени.
Причините за неуспеха на горяните може да се търсят в много фактори. Тези много на брой различни групи и отряди са нямали централизирано ръководство и това е довело до слаба координация и организация. Също така, комунистическата партия впряга целия държавен арсенал (милиция и армия) в борбата срещу тях, а най-яркият пример за това е численото съотношение между армията в Сливенски Балкан и групата на Търпана.
Завършваме с горянската клетва, която най-добре описва идеологията на тези българи:
„ОБЕЩАВАМ ПРЕД ЦЕЛИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД ДА СЕ БОРЯ ЗА НЕГОВОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ И ЗА ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАТ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА. ЗНАЯ, ЧЕ ВСЯКО СВОЕВОЛИЕ И ПРЕДАТЕЛСТВО СЕ НАКАЗВАТ СЪС СМЪРТ – ЗАКЛЕХ СЕ.“
