Националният ни трибагреник за пръв път е узаконен от Учредителното събрание във Велико Търново на 26 март 1879 г. Видът му е точно определен в чл. 23 от Търновската конституция.
Според историческите данни и мнозинството от нашите изследователи-историци изборът и редът на цветовете на националното ни знаме се свързва с известното знаме на Стиляна Параскевова или Браилският трибагреник. Идеята за създаването му принадлежи на българския патриот от Браила Иван Параскевов, а изработването и извезването му е извършено от неговата дъщеря Стиляна Параскевова.
Иван Параскевов е роден в Ямбол през 1817 г. и е преследван на младини от турските власти за систематично неподчинение и неспазване на изискваното от властите подчинено поведение “на рая” и най-вече заради участие с няколко приятели в Бунтовно братство. След опит за покушение срещу местен управител, една нощ Иван и брат му Панайот, качени на един кон, тайно излизат от града и емигрират в Румъния. Установяват се в гр. Браила, където Иван с много упорство и труд се издига и замогва първоначално от пристанищен носач до предприемач и търговец, но никога не забравя Родината си. Поради емигрантската си съдба създава сравнително късно свое семейство. Оженва се за Недялка Димитрова (дъщеря на емигрант от Разград) и им се раждат 3 деца в периода 1863 – 1873 г. Това са Стиляна, Стефан и Мария.
Иван Параскевов е известен с активното си подпомагане на българската емиграция в Браила, издържа като личен стипендиант в руско военно училище бедното роднинско момче Кирил Козловски, който по-късно, през 1885 г., като капитан взема активно участие в Съединението на България. В дома на Иван Параскевов често са идвали и нощували българските революционни дейци Иван Драсов, Светослав Миларов, а и самият Георги С. Раковски. Параскевов активно участва в обществения живот на българите в Браила. Името му е сред акционерите на вестник “Българска пчела”, щедър дарител е на българското училище. Той е един от най-активните участници в “Добродетелна дружина”, която има свои представители в Букурещ и други градове, където живеят големи групи българи. Иван Параскевов има и още една заслуга към българската държава. Името му фигурира сред основателите на Българското книжовно дружество в 1869 г., прераснало след Освобождението в Българска академия на науките.
През есента на 1876 г., когато сред българската емиграция става ясно, че скоро ще започне нова руско-турска война, в БРЦК в Букурещ се обсъжда ушиването на знаме, което да се връчи на българските доброволци, които ще участват в очертаващата се война. Иван Параскевов поема отговорния ангажимент със свои лични средства да създаде знаме, което да дари на формиращото се българско опълчение от доброволци. Съвсем сам обмисля идеята за това знаме и доставя от Виена необходимите много скъпи материали: плътен копринен плат – атлаз, малки естествени бисери и сърмени конци, специално изработена дръжка и метален връх). Изработката и извезването на знамето той възлага на по-голямата си 14-годишна дъщеря Стиляна. Отделена е една малка стая в дома му, в която тя работи, като се пази тайна поради опасения да не бъде осуетена работата по знамето от турски шпиони. За модел на красивия везан коронован златен лъв тя използва металното лъвче-значка от четнически калпак.
Знамето е с размери 198 см дължина и 173 см ширина. Цветовете бял, зелен, червен са разположени хоризонтално. В развяващия се край то не завършва равно, а е врязано под форма на лястовича опашка. Върху зелената ивица на лицевата страна на плата със златни конци е извезан коронован лъв, висок 60 см, обърнат на лява хералдическа страна. Над него е избродиран надписът “БЪЛГАРИЯ” (в полукръг), а под символа на три реда е извезан следният текст: “Съ божия воля//и съ силата славного руского царя Александра ІІ-го// Напредъ//”. В долния външен ъгъл на два реда са извезани името на изработилата го девойка, градът и месецът: “Стилиана Ив. Параскевова/Браила, 1877 г., априлий”. Отстрани платът на знамето е със заплетени памучни ресни: с бежов цвят по бялата ивица, зелени по зелената и червени по червената. Знамето е приковано за дървена дръжка, която в горния си край завършва с две дървени сфери с различен диаметър, поставени една над друга. Върху тях е прикован (забит) бронзов осмоконечен кръст, в основата на който има полумесец.
Това знаме, известно на историците като Браилският трибагреник или Знамето на Стиляна Параскевова, Иван Параскевов заедно с дъщеря си лично поднася на 8 май 1877 г. в Плоещ на главнокомандващия Руската армия – великия княз Николай Николаевич, който обещава да го връчи на ІV опълченска дружина. В знак на уважение към Иван и Стиляна, князът предлага на Стиляна да продължи образованието си в руски девически пансион. Баща ѝ любезно благодари и отказва с мотива, че желае дъщеря му да учи в освободена България. Това събитие е отразено в тогавашния вестник “Стара планина”: “На 8-й май т.г. председателят на Кишиневското общество г. Иван С. Иванов, който е известен със своите особени заслуги, имал честта да представи на Негово императорско височество великия княз Николай Николаевич браилският наш съотечественик Иван Параскевов. Г-н Параскевов поднесъл на Негово Величество българското национално знаме със злат лъв, приготвен от неговата дъщеря г-ца Стиляна. Великият княз приел милостиво това знаме и го предал на четвърта дружина от българското опълчение”. Даже и след повече от 100 години съобщението е особено важно и вълнуващо. Изключително важно е определението “българското национално знаме”. Като се има предвид, че вестникът е орган на Добродетелната дружина, това насочва мисълта, че още преди връчването му знамето на Стиляна е било определено и то не само от създателите му, а по всеобщото мнение на най-влиятелната част от българската емиграция в Румъния, за “българско национално знаме”. Въпреки че след това от Букурещ пристига българска църковна делегация начело с епископ Панарет за освещаването на знамето, то не е осветено и приковано, каквито са тогавашните традиции и не участва в сраженията. Подобна е съдбата и на други две знамена, които са изработени малко по-късно и са предназначени за другите опълченски дружини. Защо руските имперски власти не са пожелали българските опълченци да се бият под български флаг може само да се гадае.
Знамето е развяно на 30 август 1878 г. на военен парад в Пловдив по случай имения ден на руския император. След парада е запазено и по-късно прибрано в Двореца на българския княз в новата столица София. То присъства и във Велико Търново по времето на Учредителното събрание. На едно от неговите заседания са приети цветовете и подреждането на българското национално знаме в реда, който е на Браилското знаме. След Освобождението то се съхранява заедно с други знамена в княжеския и царския дворец, а понастоящем се намира в специалното хранилище на Националния военноисторически музей заедно с други известни бойни знамена. Съгласно протоколните изисквания Браилското знаме се изнася само при най-тържествени случаи (на Националния ни празник 3 март и на Гергьовден).
Големият родолюбец Иван Параскевов след Освобождението се преселва със семейството си в новата столица София, където живее до смъртта си на 16 ноември 1895 г. През целия си живот той щедро дарява различни български дела – издаването на вестници, поддържането на читалища и училища. Едно от многобройните дарения обаче обезсмъртява него и дъщеря му Стиляна и ги свързва със символа на българската държавност, който ние сега развяваме.
Стиляна Параскевова е родена на 6 март 1863 г. и е най-голямото от трите деца на Иван Параскевов. В дома на нейния баща България е свято име, а нейното освобождение – най светлата цел, на която трябва да се посвети всеки българин. Това е възпитанието, което българчетата получават у дома и в българското училище, където тя е учила до 1875 г. След това баща ѝ наема за нея и брат ѝ частен учител. Параскевов държи те да получат добро образование, но то непременно да бъде на родния им език.
Не е трудно да се отгатне защо Стиляна се влюбва в младия учител. Той идва от България преследван, рискувал живота си за свободата, преминал през една тъмна есенна нощ спасителната река, заплашван от турски затвор или смърт. Това е Илия Вълчев. Той е сред основателите на Етрополски революционен комитет през 1870 г., секретар на комитета, съратник на Васил Левски. След обира на турската поща от Димитър Общи, Вълчев е застрашен от арестуване и се укрива в Оряхово и малко по-късно минава във Влашко. Установява се в Браила. Добре образован е, от уважавано и богато семейство, и това убеждава родителите на Стиляна да дадат съгласие за сгодяването ѝ с Илия, въпреки младостта на годеницата. Участва активно в освободителната Руско-Турска война и е награден с руски сребърен медал на шия на александровска лента.
След Освобождението той работи като адвокат и се занимава активно с политическа дейност като член на Либералната партия. Дългогодишен народен представител в периода 1881 – 1918 г.
През 1881 г., вече осемнадесетгодишна, Стиляна се омъжва и става госпожа Вълчева. Има щастието да стане майка на 4 деца – Мария (Мица), Олга, Недялка и Димитър-Асен. Както на много хора, съдбата не ѝ спестява и тежки моменти. Активното участие на съпруга ѝ в политическия живот му струва политическо преследване, арест, съд, интерниране. Загубва единствения си брат едва 22-годишен. През 1904 г. преживява още по-тежка загуба – дъщеря ѝ Олга умира на 15 години.
Стиляна е една от най-активните участнички в благотворителното дружество “Майка”, основано от Йорданка Филаретова. Особено активна е по време на Първата световна война, когато трябва да се обхождат различни райони на София и да се издирват бедни семейства, самотни войнишки съпруги и деца сираци, за да им се окаже помощ с храна, пари или дрехи, събирани преди това от дружеството. За тази нейна дейност има връчен медал.
Към края на шестдесетте си години Стиляна се разболява и чувства, че малко ѝ остава да живее. Обградена с грижите на деца и внуци, тя се връща в своите ранни спомени. Изпраща молба и получава разрешение да види своето знаме, което се намира в царския дворец. Тя се разделя с него, целува го, “като го мокрела със сълзите си” съгласно записките на най-известния изследовател на живота ѝ и неин съвременник Иван Стойчев. Почива на 7 май 1932 г. в София.
В памет на създателите на първообраза на националното ни знаме в Ямбол е кръстена улица “Стиляна Параскевова”, а в София – “Иван и Стиляна Параскевови”.
Историята на Браилското знаме и на неговите създатели – баща и дъщеря, трябва да знае и помни всеки българин още от началното училище.
Автор: д-р инж. Павел Б. Мончев, правнук Иван Параскевов
Горната статия е съставена по литературни източници от изследователите на произхода на българските знамена и флагове, автора на книгата “Тя уши знамето” доц. Мария Витошанска, както и от семейни и родови спомени на наследниците на Иван Параскевов.
