Неотдавна ви разказахме историята на Луи Айер – швейцарецът, който с усилената си работа в следосвобожденска България се превръща в основоположник на българския спорт, а по-късно, сражавайки се за родината ни, губи живота си. Тази интересна и пропита с доблест история не е единствена по рода си. През 1894 година, по покана на българския просветен министър Георги Живков, освен Луи Айер, в България идват още 11 педагози, чиито професионални задължения се свеждат до организиране и изграждане на спортните дисциплини у нас. В устрема си те достигат далеч – не просто работят в страната ни, ами се привързват емоционално към нея.
Героят на днешния разказ е Шарл Шампо, роден през 1865 година в далечна Швейцария. Макар днес той да е забравен от мнозина, в историческите среди е познат като първия олимпиец, състезавал се за България. След пристигането си в страната ни той е разпределен като учител по гимнастика и физкултура в I Софийска мъжка гимназия. Впоследствие става председател на софийското крило на съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“. Организацията е същински храм на спортния дух и духовното самоусъвършенстване. Дълги години тя възпитава у младото поколение добродетели от най-висша степен.
Едва стъпил на родна земя, швейцарският гимнастик се оказва български състезател. През 1896 г. гръцкият крал Георг I открива съвременните олимпийски игри в Атина, а интересът към мероприятието е наистина впечатляващ – близо 100 000 зрители. Идеята за подновяването на древната традиция се приписва на френския аристократ на Пиер дьо Кубертен. Тя бива подкрепа от 14 държави, включително и България, която за момента няма никакви традиции в спорта. Общият брой на участниците в игрите е над 240.
Българското участие в Олимпиадата се дължи най-вече на един човек, който незаслужено тъне в забвение – Тодор Йончев. Членовете на „Юнак“ го характеризират като ерудирана и целеустремена личност. На практика Йончев е човекът, който след Освобождението, се запознава с гимнастическото движение в Швейцария и Австро-Унгария по време на своето следване и правилно осъзнава, че спортът е необходим и основополагащ за изграждането на ценностната система у младото поколение. Макар първите му опити за организиране на спортни организации да са неуспешни, той не се отказва. След пристигането на швейцарците, за което Йончев изиграва основна роля, юнашки дружества се създават в градовете София, Кюстендил, Казанлък, Габрово, Варна, Лом. За две години броят им нараства до 15. Успехът им е наистина забележителен, а „юнаците“ се прочуват из цялата страна.
През 1896 година Йончев успява да организира българска делегация, която днес вероятно излиза извън представите ни за внушителна – едва 4 души. Те се отправят към Атина, където трябва да защитят българската чест. Пристигат на четвъртия ден от игрите, а от българската група се включва единствено Шарл Шампо. Очаквано, той не печели медал, но се представя повече от задоволяващо, участвайки в три дисциплини – успоредка, прескок и кон с гривни. Най-големият му успех е в кон с гривни, където заема пето място.
По отношение на представянето на Шарл Шампо, Тодор Йончев заявява:
„Главатарят Шампо се яви на стадиона и удиви зрителите с няколко отбрани телесни упражнения в надпревара със 17 състезатели от 5 държави.“
Така завършва тази куриозна история, която не представя спортисти с блестящи успехи и постижения, ами впечатлява с нещо далеч по-скромно и символично. В малка, непозната и лишена от всякакви спортни традиции, следосвобожденска България, ние все пак намираме своето място в първото издание на най-престижното състезание и оставаме следа завинаги в световния летопис. Едва няколко десетилетия след 1896 година родният спорт ще е извървял зашеметяващ прогрес, а българските състезатели ще печелят заслужено из целия свят.
Едно нещо силно ни впечатли, пишейки тази история. Българският народ все пак е благодарен на забравения швейцарец, тъй като той е закачливо наричан от него Шарл Шампов. Нима има по-голямо признание?
