Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

В края на XVII в. Османската империя започва да затъва все повече в задълбочаваща се вътрешна криза, която намира израз в сериозното уронване на авторитета на централната власт и довежда до изостряне на противоборството между военни и дворцови клики, открити метежи и заговори.

Слабостта на империята проличава в редица аспекти, като корупцията сред етажите на властта става характерна част от общественото ежедневие. В технологично отношение, османците започват да изостават все по-осезаемо от своите християнски противници в лицето на Хабсбургите и техните съюзници. Честа практика сред османското войнство започва да става дезертьорството, като понякога цели войскови части се оттеглят от бойните полета, без да влязат в сражение с врага си.

След грандиозния провал на похода към Виена от 1683 г., начинанието, което е трябвало да убеди християнска Европа, че Османската империя все още е политическият доминион на стария континент, успява по най-категоричен начин да докаже единствено противното.

В тези условия българите отново надигат глава и с надеждата на възстановят своята изгубена държава, подемат невиждана до този момент кампания за освобождението си. Революционният подем, действително е безпрецедентен, защото само за период от около четири години през 1686-1689, бунтовните настроения в България довеждат до избухването на три въстания. Тези въстания остават в историята като Второ Търновско въстание, Чипровско въстание и Въстание на Карпош. Последните две от споменатите са отразени от редица извори от периода и са относително добре изследвани от съвременните историографи.

Ростислав Стратимирович

Изключение прави Второто Търновско въстание, което е и може би най-любопитното от трите, тъй като е оглавено от Ростислав Стратимирович – предполагаем потомък на българската владетелска фамилия на Срацимировците, управлявала Второто българско царство в годините на неговия залез. Сведения, както за хода на въстанието и неговите последици, така и за неговия предводител, можем да почерпим от един единствен извор – руската семейна хроника на благородническия род Ростиславовичи – Дубровски.

В края на XVII в. Русия вече все по-малко крие амбициите си да се превърне в идеологичен наследник на Източната Римска империя и дори възприема инсигниите, с които Византия е известна през Средновековието – двуглавия орел. Със сигурност руските царе са разсъждавали върху примамливата мисъл да разширят политическата си власт в посока към Босфора, овладявайки Константинопол и превръщайки черноморския басейн в своеобразно собствено вътрешно море.

Календари „Българска история “2020 ви очакват за предварителна поръчка с отстъпка!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

След подялбата на Украйна между Полша и Русия през 1667 г., руското царство се сдобива със сухопътна граница с Османската империя и отношенията между двете държави бързо стигат до състояние на война. Така за Русия създаването и покровителстването на подривни сили на територията на османците се превръща в задача от първостепенна важност, което и проличава в изказването руския цар Алексей Михайлович, че „…той не намира покой при мисълта за едноплеменните си братя, които страдат под иноверската власт и непрестанно молел Бога да настане по-скоро време, когато ще може да извади меча си в защита и за освобождение на православните християни“.

В този контекст българите вероятно са оглавявали списъка с покорени от османците народи, които империята ще се стреми за в бъдеще да привлече на своя страна. След 1685 г., Русия вече показва всички претенции освен в политически да се превърне и в духовен стожер на Балканите. През тази година Киевската митрополия официално бива извадена от диоцеза на вселенския патриарх и обвързвана с Московската патриаршия. Това дава ход на амбициите на руските патриарси да присъединят и балканските православни християни под диоцеза на Москва, възможност, която вероятно никак не радвала вселенския патриарх.

В тези условия, според хрониката на Ростиславовичи – Дубровски, жителите на Търновград изпратили през 1685 г.. Ростислав Стратимирович в Москва с цел набирането на средства и подкрепа от страна на руската държава за осъществяването на замисленото Второ Търновско въстание. Българският нотабил намерил съдействие главно в лицето на руския патриарх Йоаким, който вероятно е бил въодушевен от предлагащата му се възможност да разшири влиянието на руската църква на Балканите.

Стратимирович твърдял, че разполага с многобройни привърженици сред съгражданите си в Търновград, както и из цяла България и дори заявявал, че бил в състояние да упражнява известно влияние над сърби, власи и молдавци. Така се стига до договорка между руския патриарх и „Търновския княз“, както сам се титулувал Стратимирович, според която с очаквания за руска подкрепа в начинанието си, българският благородник се задължавал да работи за духовното върховенство на Московската патриаршия на Балканите.

ПРОЧЕТИ СЪЩО: ПЪРВОТО ТЪРНОВСКО ВЪСТАНИЕ

За да скрепи споразуменията си с Ростислав, Йоаким го сгодява със своя племенница – Мария Владимировна Дубровска, чийто аристократичен род се ползвал с авторитет пред руския нобилитет. След приключването на визитата си в Москва, Стратимирович се отправя обратно към България, за да продължи подготовката на въстаническата организация. Същевременно, московският патриарх изпраща в Цариград своя племенник Савелий Дубровски, чиято цел вероятно е била да извърши дипломатически сондаж сред гръцките архиереи за предстоящите духовни промени на Балканите, замисляни от руската църква.

Дубровски обаче е посрещнат в османската столица твърде недоброжелателно и скоро му се наложило да напусне Цариград за да спаси живота си. Причината за хладния прием вероятно е била наскоро сключения пакт за нападение и отбрана между Русия и Полша, който правителството на Високата порта счита за насочен срещу своите интереси. Османските власти започнали мобилизация на имперските войскови сили за конфронтация с Полша и Русия.

Патриарх Йоаким Московски

Същевременно заговорът за въстание в Търновград бил разкрит. Според хрониката, предателят бил грък, който макар да участвал в съзаклятието издал своите съмишленици на османските власти срещу съответното заплащане. Това довело до незабавни екзекуции на заловените в старата българска столица заговорници, но отговорът, който последвал от бунтуващите се българи също не закъснял.

Въстаническа войска, наброяваща поне няколко хиляди души, успява да овладее Търновград и околностите му, обявявайки „Търновския княз“ за свой владетел. Пламъкът на бунта скоро се разнася към Никопол, София, Силистра, Габрово, Троян и други български поселения. Главните военни отряди са съсредоточени предимно по протежението на Стара планина, заради естественото стратегическо преимущество, което планинският терен им предлагал.

Въстаническият триумф обаче е краткотраен. Мобилизираната османска войска разгромява българските бунтовни отряди и скоро принуждава въстаниците да се укрепят в Търновската крепост. По това време завръщащият се от Москва Ростислав Стратимирович успява да се добере до българската престолина и се присъединява към хората си, но надмощието на османските войски е осезаемо.

Числено превъзхождани и обстрелвани с артилерия, българските въстаници се изтеглят към Габровския Балкан, отнасяйки със себе си и ранения си предводител. Докато Търновград бива разграбван и опустошаван от османците, българите успяват да консолидират силите си и формират нов боен отряд, който според хрониката на Ростиславовичи – Дубровски надхърля 4000 души. Към тях се присъединява и въстаническа чета от около 800 души, която до момента била действала на териториите на юг от Стара планина.

Сред новопристигналите българи е и Савелий Дубровски, който успял да се спаси от Цариград. Последвалите сражения с османците обаче не донесли търсения успех на българите. Обезкръвени в неравни битки въстаническите отряди се оттеглят към София, където и дават на османската войска последен бой в който биват напълно разгромени. След потушаването на въстанието според хрониката „полумъртви и покрити с рани“, Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски успяват да се укрият в Рилския манастир, откъдето впоследствие потеглят за Москва. Двамата въстаници простигат там през 1689 г. и по настояване на патриарх Йоаким, Ростислав Стратимирович получава от руския цар Петър Алексеевич село Толчаново в Смоленска губерния, като израз на уважение към владетелския статут и заслуги на „Търновския княз“. Българският благородник се установява в новото владение, където и поставя началото на рода Ростиславич – Дубровски, вливайки се в руската аристокрация.

Второто Търновско въстание несъмнено ни представя един крайно любопитен епизод от българската история. Разказ за героизъм, себеотрицание и неравностойна борба с превъзхождащия враг. Вероятно именно повествователния и легендарен характер с който е представено в хрониката на Ростиславовичи – Дубровски, обаче кара много съвременни историографи да хранят определени съмнения дали подобно събитие действително е имало. Някои от причините са завишените според някои изследователи цифри на бунтувалите се българи, други историци обосновават скептицизма си, че за въстанието знаем само от този извор.

Периодът 1686-1689 със сигурност е бил един крайно напрегнат и изпълнен със събития момент за българския народ за да можем да дадем сигурна оценка на случилото се. Историята обаче винаги е била и ще бъде въпрос на гледна точка и това, което считаме за сигурни факти или легенди, винаги ще се пречупва през призмата на собствените ни убеждения.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Рухналата мечта за свобода на „Търновския княз“
4.5 от общо 60 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

1 коментар

  1. Хубава история. Браво!

    Обаче, българската дума е “благородник”, “благородници”, или дори ако искате да звучите малко по-старо може “боляр” и “боляри”.

    А “нотабили” знаете ли какво означава и откъде идва? И уж пишете за “Българска история”, а пренебрегвате хубавите български думи. Дано да не е съзнателно, а просто не разбирате. Че ако съзнателно се правите на интересни с нови думи, не се различавате от онези към които се обръща Паисий в началото на известната си книга.

Вашият отговор на Стефан Отмяна на отговора