„Какво ли би направил Дука на Уелингтън (херцог Артър Уесли, 1769-1852 г., б. а.), човек – рядкост в историята поради своите морални и военни качества, който е довел до край дела от най-голямо значение за Англия и е достоен за почестите, които неговият народ му поднасяше приживе и сега, ако бе на моето място, ако служеше на един нехристиянски народ, който гледа с подозрение на лоялността на християнина и не би допуснал, че християнинът може да бъде послушен и лоялен към Високата Порта. Щеше ли да се примири с това и да се опита да спаси Молдова и Румелия, или инак казано Туркия, от всички недоразумения и набези на фанатизма, или не?

Из писмо на Стефан Богориди до

зет му Константин Музурус,

ноември 1852 г.

Стефан Богориди
Стефан Богориди

Историята на Стойко Цонков (1775 – 1. VIII. 1851 г.), – един обикновен джелепски син от Котел и неговата трансформация в княз Стефан Богориди – един необикновен висш османски политик и държавник, е преди всичко отражение на времето, в което живее. Периодът между XVIII и XIX в. бележи началото на кризата в oсманската държава и пробуждането на балканските народи. Засиленото европейско икономическо и културно влияние във вътрешния и външнополитическия живот на Империята и нарастваща зависимост на Високата порта към Великите сили довеждат до разтварянето на Туркия за определени западноевропейски идеи, политически модели и ценности. Процеси, които дават тласък на т.нар. Танзимат (период на обществени реформи, б. a.) в Османската империя.

Стойко е роден в гр. Котел в семейството на Цонко и Гана хаджи Танасова (приели след пристигането си в Арбанаси по-благозвучните имена Йоан и Ана, б. a.). Бащата Цонко-Йоан – според Г. Раковски (2. IV. 1821 – 9. X. 1867 г.) – бил „[…] виден търговец (джелеп – търговец на дребен и едър рогат добитък, б. a.) и умрял на царска служба в Цариград и че. о. Софроний […] като епископ, много харчил, за да възпита внуците си, та ги изпратил да се учат в Букурещ“. В размирното кърджалийско време от последната четвърт на XVIII в. цялото семейство на Стойко се преселва в с. Арбанаси, Търновско. А през 1894 г. към тях се присъединил и дядо му Стойко Владиславов – ръкоположен същата година за епископ на Врачанската епархия под името Софроний (11. III. 1739 – 23. IX. 1813 г.). В Арбанаси заможните джелепи завързват дълготрайна връзка с фамилията Мурузи, чийто най-изтъкнат представител по онова време – Маруз бей (Константин Мурузи, б. a.) бил войвода (висша османска титла, давана на управител на провинция, б. a.) на Молдовa.

Стойко и брат му Атанас заминават за Букурещ със съдействието и издръжката на дядо им Софроний, където постъпват в княжеската фанариотска академия „Св. Сава“, ръководена от гръцкия просветител и основоположник на модерното гръцко образование Ламбро Фотиади (1752 – 1805 г.). Там младият българин получава завидно образование на гръцки и френски език, изучава философия и реторика. Стойко Цонков се приобщава към прослойката от млади букурещки фанариоти,  макар и все още да не бил стъпвал в Цариград, започвайки нов живот под името Стефан Богориди. Предполага се, че фамилното име Богориди е избрано от него и брат му Атанас в чест на княз Борис I Михаил (1-та пол. на IX в. – 2. V. 907 г.), известен в Паисиевата „История“ като Богорис.

След приключване престоя му в „Св. Сава“, някогашният котленец бива изпратен от дядо му Софроний в Цариград при игумена на синайския метох в столицата Иларион Критски (1765 – 8. II. 1838 г.) – гръцки просветител и бъдещ Търновски митрополит. Към 1798 г. – установил се вече в Цариград – Богориди живее като частен учител по френски в дома на Александър Мурузи (сина на Муруз бей, б. а.). Именно подкрепата на семейство Мурузи му осигурява поста секретар на главния драгоман на флота, от където започва бързото му израстване в имперската политика.

Като драгоман (писар и преводач от и на френски език, б. a.) при флота на Хосрев паша Богориди взема участие в англо-османската експедиция на Мустафа паша (бъдещия султан Мустафа IV б. a.) от 1799 г., насочена срещу дебаркиралия в Египет френски Наполеонов корпус. Според Емануил Богориди (1847 – 1935 г.), дядо му Стефан взел участие във втората битката при Абукир (25 юли 1799 г.) и по чудо бил спасен от един английски кораб. Във въпросната, османските войски търпят съкрушително поражение, а самият драгоман едва не намира смъртта си, подобно на хилядите османски войници, удавили се във водите на р. Нил. Въпреки че англо-османската кампания се увенчава с успех, Софрониевият внук, заедно с новоназначения бейлербей на Египет  – Хосрев паша, бива принуден да напусне Египетския вилает след преврата на албанеца Мехмед Али (1769 – 1849 г.). Озовал се отново в Цариград и оставил добро впечатление у тогавашния кехая-бей (изпълняващ функциите на външен министър, б. м.), Ибрахим паша, по време престоя му в Египет, Богориди бива препоръчан на великия драгоман на Високата порта – Скарлат Калимахи (1773 – 12. XII. 1821 г.). На служба при него Стефанаки изиграва ключова роля за подписването на договора от Чанаккале от 1809 г., с който се слага край на англо-османската война от 1807 г. – гарантиращ ред икономически привилегии на Британската империя в отношенията ѝ с Портата.

Софроний Врачански
Софроний Врачански

Времето на реформите в Османската империя поначало се свързва с имената на султаните баща и син Мaхмуд II (28. VIII. 1808 – 1. VII. 1839) и Абдул Меджид (1839 – 25. V. 1861 г.). Тяхната енергична дейност бележи период на частично стабилизиране на Империята, който я изважда от дълбоката вътрешна и външнополитическа криза. Тя  настъпва в резултат на неуспешните войни с Руската империя и води след себе си последвалата гръцка революция от първата третина на XIX в. По едно благоприятно стечение на обстоятелствата и благодарение на личностните си качества, Стефанаки получава възможност за професионално развитие в администрацията именно на султаните реформатори.

В първите две десетилетия на XIX в. Богориди заема различни длъжности под опеката на благодетеля си Калимахи, назначен за войвода на Молдова през 1812 г. Новият молдовски княз поставя протежето си на поста хетман (окръжен управител, б. а.) на Галац и заедно съставят първия гражданско-правен кодекс на молдовското княжество, известен като Code Callimache.

На път за Молдова Богориди минава през родния си Котел. Според Петко Р. Славейков и Г. Раковски поискал от котленци да му дадат десет души млади момчета за телохранители. Това му действие, а и връзките, които поддържа с Котел през годините, на които ще се спрем по-късно, свидетелстват, че османския политик не забравя родния си край и своите едноплеменници – българи.

През 1813 г. Богориди получава титлата ага, а малко по-късно е назначен за постелник (външен министър, б. a.) на Молдова. След приключване мандата на Калимахи и двамата са изпратени във Влашко в ролите на войвода и съответно каймакам. Kато повратен момент в кариерата на Софрониевия внук обаче, с основание може да се посочи избухването на гръко-влашкото въстание през 1821 г., нахлуването на четите на Филики Етерия в дунавското княжество и последвалия крах на фанариотите в Империята. На фона на фанатичните изстъпления, на които биват подложени представителите на висшето духовенство и администрация в столицата – жертви, на които стават цариградският патриарх Григорий V, (чийто престол за кратко заема българинът Евгений, б. а.), Скарлат Калимахи, но и стотици други православни християни, отзоваването на Богориди под стража в Цариград през 1821 г. не буди учудване. Интерес представлява фактът, че въпреки дръзкото му бягство от еничарския ескорт и последвалото няколкомесечно укриване в Силистра под закрилата на сераскера (главнокомандващ османските войски, б. а.), Салих паша – довчерашният каймакам – бива порицан  само с едногодишно заточение в Анатолия.

Александър Кутузов
Александър Кутузов

Преди да се спрем на този преломен период от кариерата и живота на Богориди е редно да обърнем внимание и на политическата дейност на дядо му Софроний. Поредната руско-турска война избухва 1806 г. и с окупирането на Влашко и Молдова от руските войски, българските търговци и колонисти в Петербург Иван Замбин и Атанас Некович влизат в контакт с живеещия в уединение в покрайнините на Букурещ Софроний. Некович, подпомогнат финансово от руското правителство, пристига в Букурещ и се среща лично с владиката. От него в 1808 г. получава пълномощно от името на българския народ, с което да се яви пред руското правителство и да измоли закрила за православните си сънародници от руския император Александър I (1801–1825 г.). От лятото на същата година датират и първите официални срещи на Софроний с главнокомандващия руските окупационни войски във Влашко ген. Милорадович. С тези контакти се слага началото, на продължилото до края на войната, сътрудничество, между руското командване и Софроний по отношение българите живеещи в районите на военните действия.

В последвалите разговори с руските дипломатически и военни представители в Букурещ от декември 1809 г., Софроний заявява своята готовност за действие в помощ на руските войски, но под чуждо име.  Първопричина за това си условие е изтъкнатият основателен страх да не навреди на внук си в Цариград (!). Наистина – Богориди съумява успешно да се дистанцира от дейността на дядо си, с която със сигурност е бил запознат. Знаел е за оглавявания от врачанския епископ „Комитет” за освобождение на българите; за връзките му с ген. Кутузов (главнокомандващ дунавската армия от 1811 г., б. а.) и постъпките му за уреждане статута на българските колонисти из дунавските княжества. И не на последно място – знаел и за Софрониевото „Възвание” към българския народ, което довежда и до създаването на „Българската земска войска“ в 1811 г. към редовете на руската имперска армия.

Край на първа част.

 

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Иван Стоянов
Иван Стоянов е на 30 години, преподавател по история и география в столичното 18 СОУ “Уилям Гладстон” и магистър “Българско средновековие: държава, общество, култура”. Основните му интереси са насочени към: периода на Късната Античност, Великото преселение на народите, Ранно Средновековие и езическа България. Автор е на различни публикации разглеждащи един или друг аспект на въпросните.