Този материал е част от поредицата „Слава българска“, чрез която сдружение „Българска история“ си поставя за цел да представи малко познатите подвизи на български офицери, подофицери и войници по бранните полета. Тези забравени истории са част от невидимата спойка, която ни прави народ. Само от нас самите зависи дали ще ги съхраним и предадем на следващите поколения.

Войните за национално обединение са изтъкани от истории за лична и колективна храброст. Немалко от тях остават по бойните полета в името на Целокупна България. Днес, с малки изключения, гробовете им са извън пределите на България, а безмилостният ход на времето обрича на забрава техните героични подвизи. Но ние вярваме, че тези отдавна преминали във вечността български юнаци ще живеят вечно, ако е жив споменът за тях.

ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА „НЕПОБЕДИМАТА КОННИЦА“ НА СТОЯН ТАЧЕВ

Днес ще ви разкажем историята на един непознат герой – старши подофицер Спас Златков от картечния ескадрон на Първи конен полк, един от смелите кавалеристи на генерал Колев. Той е родом от село Гурмазово, Софийско.

След краха на Междусъюзническата война, подофицерът гори от жажда за възмездие. Вестта за мобилизацията научава от кмета на село Гурмазово, „дръпва“ половинка ракия в кръчмата, сбогува се с невестата и челядта и на другия ден се явява в полка си. Запасният младши подофицер се готви да ходи на война с „децата“, както нарича другарите си от по-младите набори. Назначен в един от саблените ескадрони като командир на отделение, Спас Златков никога не дава повод на командира си да съжалява за това решение.

На 4 октомври 1915 година ескадронът обхожда сърбите при Панчин гроб, а побеснелият младши подофицер изпреварва другарите си и с коня си се врязва в един сръбски пехотен взвод. Започва да сече слисаните противникови войници с виковете:

Дръж се сега! На ти за Сливница! На ти за Брегалница!

За тази непремислена, но победоносна атака е произведен в чин старши подофицер и е награден с войнишки кръст „За храброст“. Следват битките в Македония, където той винаги е в първите редици, винаги доброволец при разузнаване.

След победите в Македония подофицерът споделя с другарите си:

Море, сърбино че да ПОМНИМ 1 конен полк, ама сега да видим кой че обере парсата!

През 1916 година, в разгара на Първата световна война, Спас Златков влиза в новосформирания втори картечен ескадрон към полка като взводен подофицер. Изучил тънкостите на картечницата, той се връща за кратко при домашните си. В цяло Гурмазово няма по-горд човек от него.

Старши подофицер Златков се отличава и през Добруджанската кампания. На гърдите му заблестява и втори кръст „За храброст“. Понякога, когато с картечницата си обръща противника в бягство, той с досада казва:

Тю, бре! И това ми били войници!

или

И с тия че се справим, що тражат у нашата земя?

 

Фаталният ден за него настъпва в самия край на Добруджанската епопея. На 21 декември 1916 година старши подофицер Златков, след бой с две руски роти, е обкръжен заедно с две поверени нему картечници и прислугата на картечниците, в близост до село Туркойа, Мачинско. Бързо падат другарите му – убити или тежко ранени. Да се даде без бой, да предаде своите картечници, за Спас Златков би било срам. Срам за за честното му име, за семейството му, за селото му.

Българинът се прекръства и се хвърля сам срещу противника. Отначало с револвер – изстрелва всичките си патрони, а после с нож, с юмруци брани своите любими картечници. Отнема от руските пехотинци ту едната, ту другата картечница. Загива вдигнат на щиковете на руснаците. След няколко минути един ескадрон от Четвърти конен полк прогонва нападателите и прибира тялото на смелия герой.

Днес малко неща ни напомнят за подвига на Спас Златков, а стихотворението на Любомир Бобевски, макар да не е посветено на него, сякаш е писано именно за подвига му:

ПРЕД ЕДИН БЕЗИМЕН ГРОБ,

НА КОЙТО ПИШЕ „ТУК ПОЧИВА

БЪЛГАРСКИ ВОЙНИК“

 

Не ще над теб кандилце да блещука,

не ще тамян над теб да се кади,

ни поп с молитвеник ще идва тука,

ни цвете ще мома над теб сади!

 

Свещица никой няма теб да пали –

такъв, юнако, бил е твоят ждреб,

един – ветреца само, ще ти гали

тревата, що би никнала над теб!

 

За теб небето ще ридай горчиво,

ще капе сутрин гробът ти с роса

и ще целува слънцето парливо

духът ти смел от ведри небеса.

 

Мачин, 1917 г.

Посвещава се на светлата памет на героите от безсмъртната Първа конна дивизия. Признателните потомци.

Източник:

Списание „Нашата конница“, година първа, книжки  1-2-3, 1918 година

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 42 години, по образование и професия икономист. Дългогодишен изследовател на българската история с фокус върху войните за национално обединение в периода 1912-1918 година. Автор е на три книги.