Обикновено общественото мнение във Великобритания по отношение на българите се определя на базата на скептицизъм, тяхното недостатъчно познаване или откровено използване на клишета. Понякога обаче дори английската резервираност бива разчупена и на Острова се срещат обективни оценки за далечната балканска държава. Такъв е случаят с Джордж Уилям Рендъл.
Той е последният пълномощен министър на Великобритания в България преди Втората световна война, заемащ този пост между 1938 и 1941 година. За този период дипломатът успява да опознае отблизо ситуацията в страната и описва видяното от него в своята биографична книга „Меч и маслинено клонче“. Предлагаме на вашето внимание кратък откъс:
Животът в България скоро се оказа много по-приятен и интересен, отколкото очаквахме. Политическата страна на моята работа ме увличаше и поне в началото бе доста обещаваща. Съпругата ми и аз открихме, че страната е привлекателна, а хората са приветливи и интелигентни.
София е разположена в широка, равна котловина, заобиколена от планини, на около 2300 фута (бел.ред. около 701 м.) над морското равнище. Това е добра височина за тези ширини, достатъчна, за да се чувства човек добре, и не толкова висока, че да опъва нервите. Градът има приятен континентален климат с горещо лято и много студена зима, с изключение на месец март, когато се топят снеговете и ние заживяваме в свят на киша и кал.
Въпреки малкото интересни сгради широките улици на града, потънали в зеленина и засадени дървета, бяха чисти, приятни. Всяка нощ обилно се миеха с маркучи. Градът все още пазеше част от ориенталската си атмосфера, а джамията бе най-забележителната постройка в по-старата му част. Православният храм със своите високи позлатени кубета, издържани в руски стил, се открояваше сред по-новите сгради.
Подобно на Инсбрук, за фон на града служеше прекрасният планински пейзаж. По това време в града цареше приятна атмосфера, която винаги бе забелязана от нашите чести посетители, намиращи се в Белград, Цариград и други съседни столици.
Въпреки че София е малка столица, а България бе последната балканска страна, освободена от турското управление, за мен беше изненадващо колко широко бяха установени европейското образование и европейската култура. Имаше доста добра опера, разположена в държавна сграда (бел. ред. – заглавното изображение на публикация показва именно представление в Държавната опера от 1940 г.). Една британска театрална трупа сподели, че тя е сред най-добре планираните и най-добре подредените театри на които някога са играли.
Два-три пъти седмично се представяха оперни спектакли, поне веднъж седмично – Шекспирова пиеса на български и други пиеси през останалите дни. Английската, френската и немската литература широко се изучаваха, а когато гостува Дъблинският театър, залата беше препълнена четири последователни вечери. Успехът на френските и немските театрални групи не бе по-малък.
Имаше хубава концертна зала и два симфонични оркестъра. Забелязах, че българите предпочитат славянската пред западната музика и намират Пърсел и Бърд за малко скучни. Съществуваше и прилично, неголямо рисувално училище за модерна живопис (не чак толкова модерна в действителност) и редица български художници редовно излагаха своите творби. И досега пазя някои техни картини.
Съществуваха обаче и някои недостатъци. Почти всеки българин е или селянин, или дете на селянин. Семействата с по-дълбоки културни традиции се брояха на пръсти – Станчови, Пееви, Паница, Петрови – Чомакови. Дори големите заплати бяха смешно ниски. На практика всички деца бяха обучавани в едни и същи, очевидно ефективни и масово посещавани държавни училища. Дъщерята на шофьора ми беше в една паралелка с дъщерята на началника на протокола на Министерството на външните работи.
Животът беше прост и донякъде примитивен. Сребърните английски прибори в легацията и нашият стар десертен сервиз например бяха постоянен източник на общо възхищение. Това беше общество, за което можеше да се кажат много добри неща, и ние открихме, че повечето от хората, с които контактувахме, бяха неочаквано приятни. Държаха се привлекателно и искрено и ако им липсваха някои от аспектите на култивираната изтънченост, това напълно се компенсираше от пълната липса на снобизъм.
