Този материал е част от поредицата „Слава българска“, чрез която сдружение „Българска история“ си поставя за цел да представи малко познатите подвизи на български офицери, подофицери и войници по бранните полета. Тези забравени истории са част от невидимата спойка, която ни прави народ. Само от нас самите зависи дали ще ги съхраним и предадем на следващите поколения.

Червената стена е връх в Баба планина край Битоля. За нея са водени едни от най-жестоките и кръвопролитни битки през Първата Световна война. Българските войници проявяват безпримерен героизъм и себеотрицание срещу многократно превъзхождащ ги противник и не отстъпват от позициите си. Съвременниците наричат това сражение „Македонската Шипка“, а днес ще ви разкажем за смъртта на един от героите – подполковник Стефан Илиев.

През пролетта на 1917 година, 15-ти пехотен Ломски полк заема позицията на Червената стена на Баба планина. Ломци водят жестока битка на тази позиция от 10 март. Съглашенската артилерия засипва българите с унищожителен огън. Във въздуха хвърчат камъни, пръст и части от човешки тела.

Атаките са посрещани от контраатаки, в окопите се води свиреп, кървав, безпощаден ръкопашен бой. Българи и французи се хващат за гушите, но под натиска на противника нашите войници отстъпват една издадена позиция – височина Куполна. Вече 15 дни боят не стихва. Червената стена гори.

Призори на 26 март противникът открива бесен, невиждан по силата си огън по окопите на Ломци. Трясъкът на хиляди снаряди и гранати сякаш се сливат в един-единствен звук. Земята бумти и клокочи от противниковия огън. На оръдията пригласят десетки картечници. Артилерийските попадения сриват предните окопи и избиват защитниците им. Ожесточеният огън увеличава силата си с всяка изминала минута, по обед същински ураган се вихри на позициите на българите, едва няколкостотин квадратни метра земя са обстрелвани от над двеста оръдия.

Стефан Илиев е роден на 29 юни 1869 година във Видин. През 1887 година постъпва във Военното на Негово Величество училище. Воинският му път започва в 3-и пехотен бдински полк като взводен командир, адютант на командира на 2-а дружина, адютант на полка. В началото на Балканската война е командир на 4-а дружина на 15-и пехотен ломски полк. Участва в сраженията при Люлебургас, Тюрк-бей, Татаркьой, Умурча, Чаталджа, край селата Езадин, Ялос, Кули Бургас, Долна махала, Будинарци и Умляно, при височината Хисар, върховете Беяз-тепе и Руен, при езерото Дусердус, Дойранското езеро, реките Вардар и Куглу дере. След Междусъюзническата война е началник на 15-о полково военно окръжие във Видин.

В окопите нерядко снарядите убиват цели отделения български войници. В гъсти вериги противникът атакува и след кървав двучасов бой принуждава съседите на Ломци да се изтеглят.

Французите нахлуват в окопите. Моментът е критичен. Отбраната се пропуква.

Зад позицията, гордо изправен, обърнал гръб на противниковия огън, вперил поглед в позициите на своите войници, стои легендарният командир на Ломци подполковник Стефан Илиев. Осъзнаващ значението на момента, презрял смъртта, той предава командването на полка и заповядва атака. Събрани са поддръжките – шепа отчаяни храбреци, готови да последват своя командир и в самия ад. Подполковник Илиев се изправя пред тях със знаменитите думи:

„Момци, днес цяла България се обляга на нашите сили! Тя очаква от нас своята защита! Напред, момци, Бог е с нас! С вас съм и аз, полковият командир. Напред!“

С нескончаемо „Ура!“ войниците се спускат след своя командир и с безумен устрем се приближават, откриват стрелба с манлихерите, а първите скачат в окопите, в които са се настанили французите. Кратка схватка с нож, приклад и окопни лопатки и противникът е ликвидиран.

Последната снимка на подполковник Илиев

– Ранен сте в ръката, господин подполковник! – обажда се един войник.
– Ранен сте и в челото, господин подполковник! – обажда се друг.
– Ранен сте и в плешката! – допълва трети.

Подполковник Стефан Илиев сякаш не чувства болката. Положението на позицията е поправено. Той тръгва обратно към наблюдателния си пост. По пътя нагоре по склона един противников снаряд пада до него и осколка го ранява смъртоносно. Войниците намират своя командир спокойно заспал и оплакват героя на Червената стена.

Повишеният в полковник посмъртно Стефан Илиев е погребан в Прилеп в двора на църквата „Свето Благовещение“, но гробът му е заличен от сръбската власт веднага след Първата световна война.

На Червената стена завинаги остават 300 светли български синове от Ломския полк – офицери, подофицери и войници. От другата страна пък стоят хиляди трупове на французи, загубили между 40% и 75% от личният състав на частите си.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 42 години, по образование и професия икономист. Дългогодишен изследовател на българската история с фокус върху войните за национално обединение в периода 1912-1918 година. Автор е на три книги.