Имало едно време едно село. Хората в него съградили храм на най-високата скала в околността – Пчелин камък. Кръстили го Свети Йоан Летни. Сутрин той пръв посрещал зората, а вечер се сбогувал със слънчевите ласки. Приютявал скръбни души, давал опрощение и съхранявал вярата. Дошли по-нови времена и властта решила да превърне селото в язовир. Пръснали се хората, а домовете им били потопени. Параклисът останал, за да напомня, като надгробен кръст, че някога в подножието му е имало живот. Малко по малко обаче започнал да запустява…

Настоящият текст е препечатан от блога „Пътеписаници“ и ни предоставя интригуваща информация за това любимо на всички ни място.

Снимка: Боряна Кръстева
Снимка: Боряна Кръстева

Това накратко е историята на село Пчелинци, потопено от съществуващия днес язовир „Пчелина” край Радомир (известен още като яз. „Лобош“). Дали заради причудливата си история или хиптонизиращата красота, параклисът се е превърнал в магнит за фотографи, романтици и пътешественици. И аз му се каних отдавна. Оставих си го за десерт, след посещението ми в Земенския манастир.

Пътят до храма минава покрай село Прибой и през Поцърненци. Според местния фолклор името на селото идва от „поцърнени”, което означава „почернени”. По време на Руско-турската война от 1878 г. оттеглящите се турци опожарили селото и избили жителите му, затова започнали да наричат мястото Поцърненци.

Снимка: Боряна Кръстева
Снимка: Боряна Кръстева

В селските дворове кипи живот. Движа се по главната улица. Стигам до магазина в центъра и завивам наляво. Оттук пътят е само напред. След последните къщи се ширят свежи поляни. Няколко крави са излезли на паша и ведро махат с опашки. Оставам колата при тях и продължавам пеша.
Няма ни дръвче, ни сянка. Завързвам любимата си червена кърпа на главата. Започвам да разказвам за потъналото село и оцелелия средновековен храм на тримата ми спътници.

Снимка: Боряна Кръстева
Снимка: Боряна Кръстева

Язовир не се вижда. Започват леки подмятания, че сме объркали пътя. Не, че не ми се случва често, но този път няма грешка. След 20-минутна разходка виждам белия силует на храма.
Изкачвам се до самотния параклис над спокойните води. Входът му е малък и нисък. Бялата дървена пейка до него е пристан за уморени пътници. Тя има магически сили, защото веднага успокоява учестения пулс от изкачването. Каква е тайната ли? – гледката, която се открива от нея.

Снимка: Боряна Кръстева
Снимка: Боряна Кръстева

Дървената порта на храма е притворена. Преди да прекрача прага поглеждам надолу и виждам това:
Параклисът пази своите стенописи почти 7 века, преди да бъдат поругани от знайни и незнайни съвременници. През последните години той се поддържа на доброволчески начела. Икони, покривки, кръстове, всеки носи по нещо, за да вдъхне нов живот на мястото.

Снимка: Боряна Кръстева
Снимка: Боряна Кръстева

Излизам и сядам на бялата пейка. Във въздуха се носи носталгия по един безвъзвратно отлетял свят. Добър или лош не зная.. Водата се разлива като синкава боя в палитрата на художник. Вятърът набраздява повърхността ѝ. Опитвам се да си представя къде ли се е намирало потопено село.
Днес може да го откриете само в историите, разказвани за него…

Автор:Боряна Кръстева

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.