Ново издание за една от най-славните страници в българската военна история

В третата част от нашето изследване, проследяващо края на една епоха за Балканите, ще обърнем внимание на окончателното установяване на Османския султанат, вече като империя, върху руините на балканските цивилизации и ще установим какви са били политическите и културни последици от това за Европа и Балканите в частност.

Прочети тук първа и втора част.

Противоречията в османския лагер по отношение на продължаващата вече близо седем седмици обсада на византийската столица заплашвали да доведат до разцепление в османското командване. Поради това на 28 май Мехмед II, търсейки изход от патовата ситуация, в която се намирали обсаждащи и обсадени, започнал подготовката за още един решителен щурм – последният, както се надявал, с който да преодолее византийската отбрана. Всички султански войски били мобилизирани в тази финална атака, като Мехмед II, възлагал особени надежди на отрядите си, които бил успял да прехвърли месец по-рано по суша отвъд веригите, препречващи Златния рог. Влошаващото се време и проливните дъждове затруднили османските приготовления, което дало на защитниците измамно усещане за сигурност. Час и половина след полунощ на 29 май обаче османските войски започват своята атака.

Но преди още въобще да се е проляла кръв в това финално сражение започнала битка от съвсем друг тип. Зурни и тъпани оповестили напредването на турската армия към отслабените градски стени. На варварския акомпанимент, под който марширували мюсюлманите, глас надигнали в отговор камбаните на всички константинополски църкви, които като една призовали защитниците на вековния град към последна бран. Източната Римска империя вече нямала безчислените легиони, с които защитавала своите граници преди хилядолетие. Нямало го този път и кесаря Тервел, който с изненадваща атака, отново да спаси византийската столица от мюсюлманското нашествие. Върху рушащите се стени на Константинопол, отзовали се на камбанения звън, били събрани едва няколко хиляди души, в състояние да се сражават. Нощта се изпълнила със стоновете на загиващите.

Добър изглед на протежението на битката от птичи поглед и по дължината на стената.

Острието на атаката ръководели авангардистите – нестройна тълпа от акънджии и доброволци, чието жертване, вероятно било без особена стойност за Мехмед II. Тяхната цел била не толкова пробиването на отбраната, колкото нейното отслабване и разконцентриране до идването на същинската бойна сила на османската армия – еничарите. От техните умения в боя и безпощадност били респектирани не само европейците, но и самите акънджии, които били екзекутирани на мига от еничарите, ако започнели да отстъпват от бойното поле. Както предават свидетели на атаката, нередовните османски войски се страхували повече от „онези, които идвали зад тях (еничарите), отколкото от нашите стрели и мечове“. Главната атака на османските сили била концентрирана основно по протежението на долината Ликос, където градските стени били най-увредени от артилерийската канонада.

Докато бранителите на Константинопол концентрирали усилията си в отблъскването на този щурм, османците наченали настъплението си и по второстепенното направление, чиято цел била портата „Св. Роман“. Нейното оголване било необходимо, поради защитата на главното направление и това давало шанс на нападателите. До предиобеда на 29-ти обаче султанските войски все още не били осъществили някакъв съществен пробив, тъй като макар и повредени, константинополските стени още се държали и тяхната височина и здравина препятствали всякакви опити за бързото овладяване на ключови крепостни порти или стражеви кули. Така битката продължавала без ясен превес за едната или другата страна, а губещият търпение Мехмед II, обявил голяма награда за първия, който съумее да изкачи стените и да забие османското знаме отгоре им.

Кондотиерите на Джустиниани, начело със своя командир
„Непобедимата конница“ е разказ за бойния път за Първа конна дивизия и нейните безстрашни кавалеристи.

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Пробив най-накрая бил осъществен при Керко порта, намираща се между Теодосиевите и Влахернските стени, където вече не достигали бойци за отбраната. Междувременно се разиграл епизодът, описан от Мехмед Нешри, в който тежко раненият Джовани Джустиниани бил изтеглен от боя от своите войници, които също напуснали полесражението. Това довело до пълна дезорганизация на защитата, а когато нарочно подготвени султански войници подели вика „Градът е наш!“, това напълно сломило бойния дух на византииците. В този тежък за Константинопол час, византийският император се сражавал като обикновен пехотинец на първата бойна линия. Виждайки загиващата си империя, вероятно последният ромейски василевс не желаел да я надживее.

Не се знае как точно е загинал император Константин XI, но след превземането на града двама османци поднесли на своя султан отрязана глава, за която твърдели, че е на василевса. Наслаждавайки се на своя триумф, Мехмед II поставил главата върху кол на Августеона, а впоследствие я балсамирал и показвал на всички ислямски владетели на Изтока.Според историкът Сфранцес, обезглавеното тяло на императора било разпознато по извезаните върху неговото облекло двуглави орли, които били символът на властта на Палеолозите. Тялото било погребано в безименен гроб в квартал Вефа, а събраните византийци упорито твърдели, че техният император не е мъртъв, а спи, чакайки своя час да се завърне. Така се родил митът за „Спящия император“, който под една или друга форма съществувал и при останалите балкански народи.

Подземната битка за Константинопол. Избиването на миньорите и ескортите им от византийците

Междувременно макар императорът да бил загинал, империята продължавала все още да се бори, поне за кратко. Осъзнавайки, че градът е изгубен, геуезците живеещи в квартал Пера, организирали канал за изтегляне на бегълци. Вестта за него вероятно се разчула, защото жителите на Константинопол вече започнали да се борят не за камъните и сградите, а за животите на близките си. Отбраната на града продължила до късния следобед на 29-ти, когато и последните точки на съпротива били овладени. Саможертвата на константинополските бранители обаче не била напразна, защото времето което откупили, задържайки напредването на османските войски през града, било използвано от генуезците и венецианците да спасят стотици бегълци на борда на корабите си.

С това приключило превземането на Константинопол, но не и неговата епопея. По силата на газавата всеки град, който не се е предал на мюсюлманска войска, преминава през период на опустошително разграбване, обикновено продължаващ до три дни. И тъкмо това сполетяло Константинопол след сломяването на съпротивата на неговите защитници. Самият Мехмед Нешри отбелязва, че плячката в града била така изобилна, че породила възникването на поговорка в турския бит. Когато трябвало да отличат особено голямото богатство на някой, османците казвали „Ти на истанбулското разграбване ли се случи?“. Това, което не си струвало да бъде заграбено, чисто и просто бивало унищожено. Така било загубено за поколенията познанието в безбройните книги от имперските библиотеки, които описвали векове на балканска история. Иконите и статуите, които можели да бъдат открити във всяка константинополска църква, били изгорени или разбити, тъй като мюсюлманите ги счели за идоли, каквито религията им повелява да низвергват. Била унищожена и може би най-голямата гордост на Византия – иконата на Св. Богородица Пътеводителка, която била на близо хилядолетие. Като цяло османците пощадили онези квартали, които не оказвали съпротива, но съдбата на съпротивлявалите се била твърде незавидна.

Бой сред разрушенията

Мехмед II се принудил да изпрати еничарски контингенти, които да озаптяват вандалствата насочени към сгради, тъй като желаел да превърне града в своя столица след овладяването му. Не била пожалена и „Света София“ – катедралният храм, който бил биещото сърце на Константинопол от самото си построяване. По време на кървавата вакханалия, течаща във византийската столица, в боголужебния храм била отслужвана литургия. В огромната катедрала се били укрили много столичани, които до самия край вярвали, че някакво чудо ще спаси града им от османски ръце. Дебелите стени и масивните бронзови врати на храма удържали за известно време турците навън, но след по-настойчив щурм плячкосващите османци нахлули и поголовно започнали да избиват събралото се множество.

Според легендата в този момент свещеникът, водещ литургията, изчезнал заедно със светия потир и причастието. Митът, че свещеникът ще се завърне в деня, в който градът отново е в християнски ръце и ще продължи от мястото, където бил прекъснал литургията, поддържал през столетията духа на обезверените жители. Разни легенди обаче не попречили на османците да превърнат катедралата в джамия. По заповед на Мехмед II един улем се качил на опразнения амвон и прославил Аллах, а кръстът от купола на „Света София“ бил свален и заместен с полумесец.

Урбановото оръдие

След превземането на Константинопол камбаните на християнска Европа били траур за превзетия град. Според приблизителни данни византийската столица загубила около 10 000 души, а пленените и заробените били около 50 000. На организираните тържища, знатните византийци били продавани или подарявани на изтъкнати османски военачалници и сановници като лични роби. Около 400 измежду най-изтъкнатите аристократи на бившата империя били изпратени, като подарък на ислямските владетели в Египет, Тунис и Гренада. Първоначално спасилият се мегадук Лукас Нотарас бил екзекутиран след като отказал да предаде сина си в харема на султана. Подобна била и съдбата на сина на историка Сфранцес, който бил посечен, защото отказал ласките на османския владетел, а сестра му отнела сама живота си преди да стигне до харема.

Макар и натоварено с висок емоционален заряд, превземането на византийската столица нямало някакъв сериозен отзвук в политически аспект. Във времето на своето загиване Византия отдавна вече не била регионална сила. Превземането на византийската столица има обаче многослоево символично значение, както за Европа, така и за балканските народи. За европейците падането на хилядолетния град е поредната заявка, която османците отправят за мястото на доминираща политическа сила на стария континент и психологически шок, който подкопава увереността на християните в собствените им сили.

За балканските народи последиците от краха на Константинопол са доста по-осезаеми. Неговото превземане означава, че полето на бойните действия срещу ислямската Османска империя се измества чувствително и инициативата вече не е в ръцете на християнските държави, а се поема от османците. Тяхната експанзия се насочва към Трансилвания, Унгария, Полша , Влахия и всички държави в непосредствена близост, представляващи заплаха за нейната доминация. Културните последици от падането на последната империя на Балканите също не са за пренебрегване. Хилядите бежанци, спасили се в държавите от западна Европа скоро се превръщат в катализатор за започналите процеси на обновление в областите на европейските култура, наука и философия, отваряйки умовете на хората за настъпващия свят на Ренесанса.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Крахът на Константинопол: Горко на победените
4.4 от общо 104 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

2 КОМЕНТАРА

  1. Много рядко съм срещал (ако изобщо съм срещал някъде) анализ на последствията от падането на Константинопол – не само политическите последствия, но и по отношение на културата и науката. А те са много важни.
    P.s.
    Текстът на статията е много лек и приятен за четене.

Вашият отговор на Олег Донев Отмяна на отговора