Странна е съдбата на гениалния поет Никола Вапцаров. Неговите съвременници въобще не са оценявали таланта му. Стиховете му толкова надраснали тогавашното разбиране за поезия, че гениалната простота в стиха му се възприемала като липса на поетичност.
Никола Вапцаров е син на известния банскалия Йонко Вапцаров, който бил част от най-високопоставените кръгове на ВМРО. Любопитен е фактът, че Фердинанд и бащата на Вапцаров са били добри познати, а царят е бил чест гост в дома им. Йонко Вапцаров дори е правил лични услуги на монарха като посредничи в закупуването на земи, които да станат собственост на Фердинанд. След време обаче липсата на определени документи попречва на новия цар Борис да уреди въпроса за собствеността и подозренията падат именно върху Йонко Вапцаров. Това влошава отношенията с царското семейство.
Синът му Никола определено има талант за писане. През 1937 година печели конкурса на списание „Летец“ за художествено произведение с въздухоплавателен сюжет със стихотворението „Романтика“. Приживе издава само една стихосбирка – „Моторни песни“ (1940 година) под името Никола Йонков. Фамилията на Никола Вапцаров произлиза от прякора на човека, от когото неговият баща купува къща с вапцарница. Така неговият баща Йонко променя фамилното си име на Вапцаров.
Тиражът на „Моторни песни“ е 1500 бройки, а средствата за издаването осигурява жена му Бойка, като тегли пари от Взаимоспомагателната каса. За стихосбирката поетът не среща нито сред пишещите братя, нито сред близките си отзвука, който се е надявал да предизвика. Дори майка му го попарва с думите: „Хубава е, но трябва да напишеш по-хубава, такава, че да я разберат простите хора…“
Бойка се запознава с Никола Вапцаров на 28 август 1932 година. Тогава е поканена на традиционния събор в близкото село Бараково. Приятелите ѝ възнамеряват да я запознаят с Никола, техен другар, завършил наскоро Морското машинно училище във Варна. Срещата се състояла в ресторант „Картината“.
Между двамата припламва първата искра. На сбогуване „Кольо“ (както тя го нарича) грабва ръката ѝ и с лека усмивка задава въпроса: „Сега ние сме другари, нали?“, на който тя кимва утвърдително с глава.
Вапцаров първи разкрива чувствата си, но Бойка го моли да не подхваща тази тема. Тя изпитва съмнения, тъй като от свои приятели разбира за съществуващи отношения между него и студентката Ана Мицова. Но нещата не приключват току-така. Вапцаров не иска да бъдат „само приятели“, а и тя не е готова да отпише „интересния студент“. Любовната игра продължава. Кулминацията настъпва, когато през октомври (отново 1932 година) Бойка е на младежко събрание, на което Вапцаров рецитира стихове на Яворов. Развълнуваната девойка този път не успява да се сдържи и признава своята обич. Тя обещава и на следващата вечер да се видят, но в крайна сметка се отказва. Ако родителите ѝ узнаят за техните отношения, тя със сигурност ще бъде отделена от него и поставена под тяхно наблюдение.
Освен това въпросът за Ана все още виси. Така Бойка решава да замине за София и лично да разговаря с нея. И сякаш съдбата изиграва своята ръка, когато вижда Вапцаров на гарата, а той се качва с нея на влака и двамата пътуват заедно от Горна Джумая до Кочериново. На кратката им среща той изразява огорчението си от неспазеното обещание и двамата сякаш се уговарят наистина да останат приятели.
В София обаче Бойка разбира, че между Никола и Ана няма нищо. Душевните обърквания и неувереност започват да изчезват, а чувствата не могат да бъдат укротени. Във вечерта на 7 декември 1932 година влюбените споделят първата си целувка, а на 11 февруари 1934 година се венчават. Решението е взето няколко дни преди това и още на 6 февруари Никола идва да я вземе с един файтон, на фона на неистовия плач на нейната майка. Родителите ѝ не идват на сватбата, защото не са дали съгласието си любимата им дъщеря да пристане на един работник с неясно бъдеще.
Вапцаров, висок един и осемдесет, човек мълчалив и външно груб, наричал бъдещата си съпруга „бяла врана“, заради това че се обличала като модерна жена, а той в контраст с нея – неугледно.
Двамата живеят заедно в Кочериново и София до арестуването на Никола. Ражда им се син Йонко. Той умира едва на осеммесечна възраст. Второто им дете умира при преждевременно раждане.
Вапцаров като поет е силно повлиян от творчеството на Яворов. Когато е влюбен, пише на Бойка: „Не си въобразявам, че съм Яворов, но ти можеш да бъдеш Лора…“
След 1940 г. Никола е на три пъти арестуван, два пъти го освобождават. На третия път го разстрелват. Процесът срещу Вапцаров е бил засекретен цели 67 години. По делото са обвинени 60 души. За последния му арест Бойка Вапцарова разказва следното:
„Това се случи на трети, не, в четвърти март 1942 година. В този ден Кольо закъсняваше, но аз вече бях свикнала.
Тогава в нашата квартира живееше по-малкият му брат Борис с жена си и една позната студентка. Най-сетне към 11 часа вечерта Кольо се прибра. Вечеряхме и легнахме да спим. През нощта се позвъни на вратата. Кольо започна да ме успокоява, казваше не бой се, в къщи няма нищо опасно.
Започна обиск.
Отведоха Никола и Борис в белезници. След няколко дни ме извикаха на разпит, който водеше самият началник на полицията Гешев. Той заповяда да доведат Никола. Не го познах, така го бяха измъчвали, бедния. А той, като ме видя, се усмихна и каза на Гешев: „Жена ми няма никакво отношение към моята работа. За всичко отговарям само аз.“
Поетът е арестуван като участник в подривна група, която е действала срещу установения ред. Групата е организирала снабдяването на комунистическата съпротивата с оръжие, документи и квартири.
Докато се гледало делото Елена Вапцарова, майката на Никола, чрез княгиня Евдокия си издействала среща с цар Борис III, коленичила пред него и помолила за милост. Борис III обаче, останал непреклонен. Казал, че ще помилва единия ѝ син – Борис Вапцаров, но за другия – Никола, имал всички доказателства и веществени улики, че е враг на държавата.
Според друга версия цар Борис III не приема майката на Вапцаров, казал, че отива на лов. Кирил (брат му), по времето на този лов, му подшушнал на ухото да се застъпи за Вапцаров. В това време Борис си зареждал пушката, обърнал си главата на другата страна и не казал нищо.
Капитан Радев, който е командвал разстрела, след две седмици се самоубива в Борисовата градина с бележка в ръката: „Не мога повече да издържам така!“
През 1962 г. Бойка Вапцарова разказва пред радио София как пазела стихотворенията на мъжа си в специално скривалище, в единия от ъглите на мазето – под въглищата. Сложила ги в тенекия със сирене, в нея порцеланово гърне, а в гърнето – „платно, да не ги изяде влагата.”
Листчето с „Предсмъртно“ и „Прощално“ Бойка твърди, че непрестанно носела със себе си. След екзекуцията на поета тя ги преписва в няколко екземпляра и ги раздава на близки и роднини.
Присъдата била прочетена в 12 часа по обяд на 23 юли 1942 година, а осъдените били разстреляни в 8 часа вечерта. В тези късни часове Вапцаров успял да напише на жена си:
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Бойка Вапцарова се жени за втори път през 1951 година за Никола Шивачев. Това дава повод за много грозни подмятания от страна на родствениците на Вапцаров. Те я упрекват също за това, че в стихотворението „Прощално“ е заменила думата „неискан“ с „далечен“ . Истината е, че самият Вапцаров преди разстрела ѝ казал – „да се ожениш за човек от нашите среди.“
Бойка Вапцарова посвещава живота си на изследване и популяризиране на делото на поета, пише и издава редица спомени и изследвания. В отговор на клюките по неин адрес тя пише книга със заглавие „Да се чете след смъртта ми…“ и така е и публикувана за пръв път през 2009 година.
Един от последните разговори на Вапцаров е с майка му. Той ѝ казал: „Мамо, аз трябва да умра. Гледай да свикнеш с тази мисъл, успокоявай се с думите на твоя Христос: Ако житното зърно най-напред не умре, то не може да даде плод.“
