Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

Неофит Бозвели
Неофит Бозвели

Обръщайки поглед към Възраждането – периодът, в който се заражда цялостната националноосвободителна идеология, сякаш се вглеждаме и отдаваме повече значение на политическата дейност на българския народ, а забравяме може би най – важната първа крачка, довела до Освобождението, а именно църковните борби и  техните водачи.

Една от най – светлите и изявени личности от времето на тези борби е на Неофит Бозвели. За ранните години от живота на Неофит Бозвели се знае твърде малко. Роден е в град Котел през 1785г., бащиното му име е Петров, а прозвището Бозвели, с което остава и до ден днешен в историята, означава на турски необуздан. Ако кажем, че това му прозвище отразява донякъде и действителността, няма да сгрешим, защото Неофит е наистина буйна и упорита личност, бореща за една висша цел – просветление на българския народ.

Предполага се, че учи в местното килийно училище, където до 1795г. учителства Софроний Врачански. Проявените дарби и вероятно стремежът към книжовни занимания го отвеждат на осемнадесетгодишна възраст в Света Гора. Там става и послушник в Хилендарския манастир, но монашеската килия не го задоволява и затова отива да учи в гръцко училище извън Света Гора. Не продължава образованието си след завършването на елинското училище, тъй като монашеството го възпира.Неофит Бозвели, за възможностите на това време, получава добро образование и както сам пише минава за „учен” калугер. През 1810г. в Хилендарския манастир приема монашеско пострижение, а по – късно приема и свещенически сан.

Три години по – късно, през 1813г. като таксидиот на Хилендарския манастир е изпратен в Свищов, който по това време освен че е един от най – големите градове в наши земи и се намира и в драматична ситуация. Градът е току – що опожарен от руснаците, а населението му се разпилява по Влашко, тъй като се опасяват от реакцията на турците. Именно в този тежък момент свободолюбивият и нестихващ дух на просветителя Неофит Бозвели се проявява най  – ярко, тъй като той е този, който окуражава и подкрепя своите сънародници да се завърнат по родните места и  да издигнат отново града от пепелищата. В Свищов остава около 20 години, през които се занимава изцяло с проповедническа, учителска и книжовна дейност. Заедно с Емануил Васкидович полагат големи грижи за образованието в града и го издигат като просветен център. С цялостната си дейност Неофит Бозвели несъмнено спечелва уважението и благодарността на свищовци. Благоприятната атмосфера в издигналия се от пепелта град Свищов, който постепенно се превръща в културно средище, спомага за формирането на Неофит Бозвели като обществено активна фигура.

Хилендарски манастир
Хилендарски манастир

Книжовникът изцяло бива погълнат от идеята за просвещение на българския народ, затова изоставя и задълженията си на таксидиот и насочва целите си внимание, време и енергия към светските просвета и образование. Неофит Бозвели открива в лицето на Емануил Васкидович свой съмишленик. Общата им работа дава и своите плодове – Свищов се издига като значителен просветителен център, а Неофит Бозвели започва своята книжовна дейност, с издаването на „Славяноболгарское детеводство за малки деца”. Този учебник се различава от тогавашните буквари, тъй като се състои от шест различни учебни книги, а в предговора Неофит Бозвели споделя своите напредничави идеи за развитието на българското училище. За отпечатването на изготвеното учебно помагало се налага да замине за Крагуевац (Сърбия). Там се задържа за около две години, през които има възможността да се запознае с творби на Д. Обрадович и З. Орфелин, които със своите либерални разбирания несъмнено повлияват върху вижданията и на Неофит Бозвели. В Сърбия отпечатва още две книги: „Краткая свещеная история” и „Свещений катехизис”.

Неофит се завръща в България през 1836г. и прекарва три години в селища и манастири из Търновската епархия. През този период Бозвели изяснява своите идеи и осъзнава, че трябва да се започне една последователна борба срещу гръцкото духовенство в българските епархии. След падането на България под османско иго, диоцезът на Търновката патриаршия преминава към цариградската. Така българският народ загубва и единствената си опора в тежките времена на потисничеството – църковната администрация и културната самостоятелност. А както знаем, по време на Османското владичество, именно църквите са били онези съхранители на българското, народността и просветата. Цариградската патриаршия става проводник на гръцка култура и постепенно се превръща в пречка за опазването на българското самосъзнание.

Иларион Макариополски - един от основните съратници на Бозвели
Иларион Макариополски – един от основните съратници на Бозвели; снимка: pravoslavieto.com
Първата настолна стратегическа игра за българската история е тук!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Борбата за заменянето на гръцките владици с български започва първо във Враца. В същото време за търновски митрополит бива назначен гъркът Панарет, което води до недоволство сред българите. Така се заформя едно антифанариотско движение в края на 30 – те години, начело на което застава именно Неофит Бозвели. В края на 1836г., просветителят напуска Свищов и обикаля из градовете Калофер, Карлово, Габрово, Троян. По времето на тези обиколки, освен че учителства, той започва своята борба срещу гръцкото духовенство, като агитира народа срещу гърцизма и Панарет Търносвки. Тъй като спечелва доверието на хората, благодарение на борбата, която води, се поражда желанието у българите именно той да бъде избран за митрополит на Търновската патриаршия. С тази цел заминава за Цариград през 1839г. Там успява да се свърже с тамошните българи и да ги накара да повярват в общата идея – противопоставяне на гръцкото духовенство. Полага неимоверни усилия, използва цялата си енергия, пръв предлага идеята да бъде основана в Цариград българска църква, която да бъде символ на общобългарската борба. Цариградската патриаршия обаче му отказва да бъде назначен за митрополит и в Търново е изпратен гъркът Неофит Византиос. Неофит Бозвели бива назначен за негов протосингел и заминава за Лясковския манастир. Наклеветен пред Патриаршията и без нужното разрешение на Високата порта, Бозвели е отвлечен през март 1841г. от манастира и е заточен на Света Гора. Там прекарва близо три години, през които не спира да се занимава с книжовна дейност, и през 1844г. успява да избяга и да отпътува за Цариград. Там открива една нова среда, свързва се с нови хора от българския елит, получава по – голяма подкрепа и намира своя съмишленик  – Иларион Михайловски (Макариополски). През септември същата година той и Иларион отправят два обширни меморандума до Високата порта, които съдържат няколко основни искания. Те са: българите да имат архиереи от своята народност и да се избират от самите епархии; свободно да откриват народни училища и да печатат книги на български език; да се състави българско представителство, независимо от Патриаршията, което да излага всички нужди на народа пряко на Високата порта; в българските градове съдилищата да са с участието не само на мюсюлмани, но и на българи. От името на българските еснафи, той подава нов обширен доклад за състоянието на народа и пагубната роля на гръцкото духовенство, като излага отново идеите си, но доста по – конкретно формулирани, като се набляга на идеята за създаване на български храм в Цариград. Тази му инициатива се осъществява и българското общество в Цариград се сдобива с българска църква, година след смъртта на Неофит Бозвели.

 С цялостната си дейност, която е несъмнено успешна, Неофит Бозвели и Иларион Макариополски се превръщат в духовни водачи на българския народ. Двамата неуморими просветители и водачи продължават своята работа и изработват програма и тактика за едно самостоятелно движение за извоюването на културна и духовна  независимост, които в последствие ще изиграят ключова роля за Освобождението на българите. Преценявайки добре ситуацията и опасността от постигането на успех на програмата на двамата просветители, Патриаршията ги изпраща на заточение в Света Гора на 29 юли 1845г. Неофит Бозвели е затворен във Великата лавра като истински бунтовник, а по – късно е преместен в Хилендарския  манастир. Тук, както и при първото му заточение, той не прекъсва борбата, напротив продължава, макар и в словесна форма, пишейки съчинения главно против фанариотите. Най – значими творби от този период са „Плач бедная Мати Болгария” и „Разговор с един бесарабски българин”. Болестта му обаче напредва, а условията са непоносими и на 04 юни 1848г., Неофит Бозвели умира.

Животът на Неофит Бозвели може да бъде описан само с една дума – борба, която води до последния си ден. Той поставя началото на църковно – националното движение, без което страниците на историята ни може би щяха да бъдат други. Той не се примирява с гръцкото духовенство и своеволията на Патриаршията, той събужда българския народ и вдъхва надежда за възможната културна и църковно – национална самостоятелност, която не след дълго става и реалност. Неофит Бозвели допринася и за развитието на българската книжнина през този период. Неговите учебници са сред онези, които извършват прелом в развитието на просветното дело. Едновременно с това, той се проявява и като талантлив писател, който полага началото на една нова жанрова форма – диалогa. В творчеството си той излага идеите си за развитието на поробената си страна, говори за духовното робство, вселило се сред българите, приканва към просветна борба. Възрожденецът Бозвели е този, който начертава пътя, по който трябва да се върви, за да бъде постигната църковната самостоятелност.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Неофит Бозвели – човекът, поставил началото на църковно–освободителните борби
4.2 от общо 9 глас(а)
Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

1 коментар

Отговор