През април се навършва една година от началото на проекта „Моята българска история“ – уебсайт, поместващ интерактивна карта на България, в която всеки един има възможност да напише и сподели своята история. Но не тази, която е позната на всички ни, а тази, която често остава неразказана –  нашата лична история – на рода, на къщата ни или нашата улица.

Не отнема много време човек да разбере, че платформата е една истинска съкровищница, събираща в себе си изгубените части от мозайката на миналото ни. Истории за възрожденци, революционери, архитекти, забравени храмове и несъществуващи днес сгради, са само малка част от интригуващите парчета история, които ще откриете в нея. Нещо повече – функционалността на сайта позволява да разкажете история, която се е случила извън границите на родината ни. Така например, откриваме историята на Андре Рене Русимов – френски кечист от български произход, родом от Гренобъл.

Създателите на проекта описват платформата по следния начин:

В сърцето на „Моята българска история“ е идеята, че всички ние заедно създаваме съдържанието на общата си историческа карта. Вярваме, че за да продължим напред в общото ни бъдеще, първо трябва заедно да разкажем и познаваме общото ни минало. Тук читателят е разказвач, а разказвачът е читател. Защото смятаме, че всеки има знание, което да сподели, и защото ценим индивидуалния глас в прочита на историята. Твоите спомен, случка, факт, документ или снимка от далечното и близко минало са важна част от пъзела на неподправената история на България.

По повод първия рожден ден на „Моята българска история“ се свързахме с един от основните „виновници“ проектът да се радва на голяма популярност, а в съдържанието му да се поместват стотици интригуващи истории. Срещаме Ви с Божидар Иванов. Той е 26-годишен социолог, наскоро завършил магистратура по Градски изследвания в СУ „Св. Климент Охридски“. Дълго време работи в чуждестранна компания в сферата на аутсорсинга, където ръководи екип, но през 2015 година решава да напусне и да концентрира усилията си в общественополезна посока. Така става част от екипа на „MoveBG“, а след това и на „Моята българска история“.

Разкажи малко повече за проекта „Моята българска история“.

Проектът има за цел да даде възможност за включване на всеки един от нас в написването на един по-различен исторически разказ. Историята често се разказва вкъщи, между баби и внуци, между родители и деца, но не се възприема като важна. Именно тези лични истории, преживяването на историческите събития могат да изплетат друга българска история – такава, в която всеки един от нас участва със споделянето на своята гледна точка или преживяване. Именно такива истории търси проектът – тези, които остават неразказани и несподелени, но заслужават да бъдат записани. Искаме да съберем и разказите за хора от чужбина, които популяризират страната в положителен аспект, но остават извън полето на общественото внимание. „Моята българска история“ е отворена за всеки.

Колко души досега са се включили в проекта, оставяйки история на картата?

Водим статистика за качените истории, които вече са над 400. Със събитията, които организираме като поредицата „Седенките“ и „История за всеки“ успяваме да съберем много и различни истории в допълнение на тези, които се качват в резултат на тематичните ни кампании или просто когато хората решат да разкажат.

Платформата помества над 400 истории, една от които е тази на първия телефонен разговор в София от 1884 година.

Най-интересната история, която си прочел на сайта Ви?

Трудно мога да посоча една. Има много истории, които са повече от любопитни, но сега се сещам за една от чужбина – историята на автогарата в Абу Даби, която е проектирана от български архитекти. Интересна е и историята на футболния клуб „Данубио“ от Уругвай. От разказите в България се сещам за историята на Кършовския род, както и тази за ромската певица Кева, която се е изявявала в София.

По всички личи, че за теб българската история е нещо повече от просто една наука. Подкрепяш ли тази теза?

Абсолютно. Дори трябва да призная, че никога не съм гледал научно на историята, може би поради академичната ми подготовка. Винаги съм я възприемал като безкраен и интересен разказ. За мен тя е изключително важен източник на знание. Без това знание трудно могат да бъдат проследени социалните процеси, които са оформили съвременните разбирания на хората, моделите на поведение, представите за света около нас. В училище бях в профилирана паралелка с история и честно казано на моменти ми дотежаваше от многото сурови факти, които трябваше да се запомнят. След това, в университета, осъзнах, че критическия поглед върху историята е неизчерпаем източник на знание за света. Именно това разбиране за света трябва да бъде в основата на опитите ни да го направим по-добър и по-красив.

И един актуален въпрос. Какво е мнението ти относно мястото на историята в образователната система и начина, по който се изучава?

За мен промените в изучаването на история и литература трябва да бъдат правени след широко обществено обсъждане поради тяхната особена специфика и важност в изграждането на националната идентичност. Обсъжданията предстяха, но нещата тръгнаха в много погрешна посока. За мен дискусията, която се разрази беше показателна в два аспекта – лоша интерпретация на събитията от страна на медиите, която даде резултат в манипулативни и спекулативни твърдения за реалните събития и второ, не по-малко важно, обществената чувствителност към смисъла на думата „робство“. Без по никакъв начин да отричам ролята и важността на този период в нашата история, ми се струва, че си пролича разбирането на голяма част от хората за самоопределяне и национална идентичност само в отрицание на робството. Сякаш позицията на онеправдани и потъпквани е толкова удобна за утвърждаване на борбеността и духа на българите, че не можем да си представим, че можем да градим национална идентичност без да съществува отрицанието, върху което да стъпим. Интересно е дали реакциите биха били такива ако периода на Възраждането започне да се говори основно през понятия като „просвещение“ и „духовно развитие“ – съмнявам се това да предизвика толкова голям отзвук.

Можеш ли да определиш днешните българи като граждански активни и отговорни към случващото се в държавата?

Като социолог не мога да си позволя да генерализирам и да говоря като цяло за „всички“ българи. Това, което мога да отбележа е, че в последните няколко години се изгражда една култура сред част от хората, която провокира гражданска активност и успява да възпита разбирането, че отговорността не е на „тях“, а на всеки един от нас. В същото време, винаги ще има групи от обществото, които предпочитат да възприемат и да консумират информацията, с която биват обстрелвани, независимо откъде, без да изграждат позиция и без да бъдат ангажирани. Количественото натрупване на активни хора не винаги води до качествени изменения. По-скоро качествените изменения могат да увеличат своя мащаб ако зад тяхното изпълнение стоят толкова качествени хора. От тази гледна точка, примерите, които виждам около себе си ме карат да вярвам, че активните и отговорните хора успяват да окажат влияние и че малко по малко нещата вървят към по-добро. Но е важно да осъзнаем, че това зависи от всеки един от нас.

logo.1bb4dd24„Българска история“ е партньор на проекта „Моята българска история“. Включи се и ти като отбележиш своя разказ на интерактивната карта. Нека заедно сглобим забравените и непознати моменти от миналото и да създадем една автентична и неподравена история.

 

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.