Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

За Ивайло – „селския цар“, се е писало много, особено преди 1989 г., когато въстанието на „човек от народа“ е будело особени симпатии сред историографите. Настоящият материал обаче излиза извън идеологическите и политическите рамки и дава обективен поглед върху живота на този легендарен образ.

Времето, в което Ивайло се появява на историческата сцена е период на изпитания за българската държава. Славните години на могъщата Асенева династия, чието влияние се усещало далеч отвъд териториалните граници на България, сякаш вече били само меланхоличен спомен за българите, чиито земи според византийския хронист Георги Пахимер били обект на ежедневни вандалства от страна на татарите от Златноорденското ханство. Цар Константин Асен не се противопоставял на татарските нахлувания, което естествено довело до прогресивната загуба на доверие към неговата личност от страна на простолюдието. В този момент на политическа ентропия, в която се намирала държавата, византийската летопис за пръв път заговаря за човек, твърдящ че бил избран от божието предопределение да поведе народа си към бунт. Това бил Ивайло.

Според византийските хроники до пролетта на 1277 г. Ивайло все още събира сподвижници, като по думите на византийския поет Михаил Фил, за кратко време техният брой става доста голям. Георги Пахимер в подробности отбелязва начина по който този загадъчен човек убеждавал в правото на своето дело:

„…Той говореше едни и същи неща на другите селяни, като разказваше, че му се явявали светии, които подбуждали към бунт…“

Бойни действия при въстанието на Ивайло.

За самия човек зад легендата, в която бързо се превръща Ивайло, се знае относително малко, макар в съвременната историография да са изказвани редица предположения относно произхода и положението на „народния водач“. Византийската летопис от края на XIII в., го определя като „човек, който пасе свине срещу заплащане“ и не без ирония му приписва неособено ласкателния прякор Лахана (зелка). Хронистът Георги Пахимер, съвременник на събитията, го характеризира като „обикновен селянин“,  живеещ скромно и дори аскетично. По думите на летописеца „…като се хранеше само с хляб и диви плодове, той (Ивайло) живееше скромно и бедно“. Всъщност личното име на бъдещия владетел става достояние на историографите едва след откриването на Свърлижкото евангелие в приписка към което народният водач е наречен Ивайло. До откриването на летописната бележка той е известен само с прякорите, които му приписват византийските хронисти – Лахана и Бърдоква.

В последно време се акцентира често върху изследвания, които се стремят да „превърнат“ Ивайло в благородник, но поне засега, доказателствата в тази насока са твърде ефимерни. По-умерено преразглеждане на неговия произход прави проф. Пл. Павлов според чието становище народният водач е принадлежал  към прослойката на военизираното население, живеещо в Източна Стара планина, което имало опит в бойната тактика и в боравенето с оръжие. Нещо повече, тази военизирана прослойка разполагала с нужните средства, за да се противопостави на татарските набези в България през 1277 г., а последвалата им враждебност към управлението на Константин Тих е съвсем естествена – в техните очи бездействието на българския владетел отваря вратите за татарските безчинства. Така това, което се развива в страната към края на XIII в. е по-скоро гражданска война, отколкото селско въстание, тъй като към него постепенно се присъединяват и някои български аристократи.

Първата настолна стратегическа игра за българската история ви очаква за предварителна поръчка!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

За първите успехи на въстанието на Ивайло срещу татарите отново пише хронистът Георги Пахимер:

„Лахана пресрещнал татарската войска, атакувал я с хората си, разбил я съкрушително, а после атакувал друга войска. Така, само за няколко дни, той се покрил със слава.“

Победите над татарите на Златната орда, чиито набези били опустошителни за българските земи, издигат престижа на Ивайло неимоверно. Към него се присъединявали повсеместно привърженици и цели области изразявали съпричастността си към каузата му. Само за период от няколко месеца според Георги Пахимер силите на Ивайло успяват да изтласкат татарските ударни дружини на север от река Дунав. До есента на 1277 г., триумфът на „селския цар“ над татарите бил пълен.

Победите на народния водач не останали незабелязани от българския цар Константин Тих. Основателно или не, той се опасявал, че след отстраняването на татарската заплаха погледът на Ивайло ще се обърне към Търновград и трона на българските царе. Положението диктувало нанасянето на превантивен удар и по думите на хрониста Григора, цар Константин събира войска с намерението да ликвидира тази потенциална заплаха. В завързалото се сражение царят не постига успех, а намира единствено собствената си смърт. Останките от разгромената му армия се присъединяват към хората на Ивайло, който през пролетта на 1278 г., ползвайки се с подкрепата на простолюдието и някои боляри, обсажда Търновград.

Цар Константин Тих Асен с първата си съпруга Ирина, стенопис от Боянската църква.

Византийската империя не останала безучастна към случващото се в България. Преценявайки момента за удобен да разшири влиянието си и да постави върху българския трон марионетен владетел, византийският василевс Михаил VIII Палеолог жени дъщеря си за сина на висшия български болярин Мицо, който имал родствени връзки с Асеневци. Приемайки името Иван Асен III, претендентът за българския престол навлиза в българските предели с голяма византийска войска зад гърба си. Михаил VIII очаквал бърза и лесна победа – в крайна сметка подкрепяният от него претендент бил родственик на обичания от българите Асенев род.

Византийският император обаче не взема под внимание позицията на вдовицата на Константин Тих – Мария Кантакузина, която нямала никакви намерения да се отказва от трона и привилегиите, само за да може върху него да седне Иван Асен III. Непреклонната позиция на Михаил VIII, който изисквал от българската царица пълна капитулация, довело до немислимото – тя предложила на Ивайло съюз при условие, че той гарантира нейните властови позиции. Макар и с известни резерви, народният водач приел предложението и през пролетта на 1278 г. е коронован за български цар. Властта му е скрепена с брак между него и вдовицата на Константин Тих, което придава и нужната легитимност на управлението му.

Нечуваната дързост на българската царица, която се венчала за убиеца на съпруга си, не била подмината от византийската летопис – хронистът Георги Пахимер ни предава думите на василевса Михаил VIII, който обвинявал Мария в опозоряването на рода ѝ и в погубването на царството ѝ, което предавала в ръцете на недостоен човек. Макар да успява да овладее столицата, Ивайло все още далеч не бил победител в гражданската война в България – армиите на император Михаил VIII, подкрепящи претендента Иван Асен III, вече наближавали Търновград от юг, а татарите, подтикнати от ромейското злато, се готвели за нови нападения от север.

Новият български владетел тепърва щял да проумее колко неудобен можел да бъде търновският трон. Той бързо се оказва заобиколен от врагове – някои по-очевидни, други не толкова. Докато воювал срещу външните противници на България – татари и византийци, Ивайло не се чувствал комфортно в двореца на търновските царе. Заобиколен от интриги, заговори и конфликти, както Георги Пахимер споменава, той не се разбирал дори със съпругата си Мария. При все това в хода на краткото си управление новият цар успява повторно да отбие нахлуващите татарски дружини, а до есента на 1278 г. бил спрял напълно устрема на византийските войски, които към този момент били дали значителни жертви.

Мария Палеологина Кантакузина – втората съпруга на цар Константин Тих и впоследствие съпруга на Ивайло, худ. Георги Богданов.

Както историята била доказала обаче, където мечът бил безполезен, влизала в ход дипломацията. Предизвиквайки татарите  отново да нападнат българските земи, Михаил VIII най-накрая успява да разбие патовата ситуация, в която се намирали българите и византийците. Многочислени татарски войски нахлуват през есента на 1278 г. в Добруджа и макар Ивайло лично да се заема с тяхното възпиране, е победен в няколко сражения и принуден да се укрепи в силната Дръстърска крепост. Междувременно, използвайки момента, византийците минават в настъпление  и начело с опитния пълководец Михаил Тарханиот извършват десант при Галата, като овладяват редица крепости по българското Черноморие, след което се отправят към българската столица.

На византийските войски не се наложило да подлагат града на обсада – много търновски боляри, недоволни от факта, че на трона на българите бил Ивайло, извършили преврат и пускат силите на Иван Асен III в столицата. Така претендентът сяда на трона. „Бившата царица Мария  –  съобщава Пахимер – която беше бременна с плода на варварина (Ивайло) беше отведена със сина ѝ Михаил при императора в Адрианопол.“

Същевременно Ивайло успял да разбие татарите при Дръстър и се отправил към българската столица, но още докато пътувал  настъпил неочакван обрат – доскорошните му противници татарите се превърнали от врагове в негови съюзници заради политическите размествания в Търновград. Причината била, че протостраторът на България, татарския военачалник Касим бег, бил изместен от длъжността си от влиятелния болярин Георги Тертер, чиято подкрепа Иван Асен III търсел и в името на която бил склонен на всякакви рискове – включително разгневяването на татарски първенец. Новият съюз между силите на Ивайло и татарите на Касим бег довел до драматичен обрат в съотношението на силите. Двамата успяват на няколко пъти да нанесат тежки поражения на армиите на Иван Асен III и на византийците, намиращи се на територията на България.

Константинопол отговаря на предизвикателството  с изпращането на войска, командвана от протовестиария Мурин. На 17 юли 1279 г., при Котленския проход силите на бившия цар смазват по-многобройната ромейска армия. В средата на август същата година Михаил VIII  отново опитва със силата на оръжието да задържи на трона зет си Иван Асен III, но новата военна кампания е сполетяна от участта на предходната. Положението на Иван Асен III става неудържимо.

Михаил VIII Палеолог

Съдбата на българския цар обаче не се решава от ръката на Ивайло, а от намесата на доскорошния му съюзник  – боляринът Георги Тертер. Той преценява, че е дошъл моментът да узурпира върховната власт в България и след преврат срещу Иван Асен III е коронован за новия владетел на България. Зетят на Михаил VIII е принуден с бягство да спасява живота си. Смяната на владетеля в България довежда до коренна промяна в управлението. Вместо непопулярния Иван Асен III властовото кормило е поето от амбициозния Георги Тертер, който вижда в  Ивайло последната заплаха за своя престол и не закъснява да начене масирано настъпление срещу него. Търновската аристокрация се сплотява около новия цар и също желае отстраняването на Ивайло като претендент за трона.

След години на изтощителни сражения срещу многобройни врагове, Ивайло този път решава да отстъпи. Заедно със съюзника си Касим бег търси убежище при татарския хан Ногай, от когото се надявал да получи военна помощ, за да поднови борбата си за българския престол. Ногай приема бившия цар и привидно обещава исканата помощ. Ивайло обаче не успява да предвиди намесата на дългата ръка на византийската политика. Михаил VIII изпраща при татарския хан зет си Иван Асен III, който с подаръци и ласкателства трябвало да го настрои срещу „селския цар“. Изходът бил предрешен след намесата на съпругата на татарския предводител Ефросина, която била незаконна дъщеря на Михаил VIII и убедила Ногай да нареди екзекуцията на Ивайло. Така народният водач, според Георги Пахимер, посреща смъртта през 1280 г. по време на пир с татарския военачалник, който неочаквано нарежда убийството му.

Легендата на Ивайло обаче не приключва с неговата физическа смърт. Отпечатъкът, който е оставил в народната памет е толкова дълбок, че се появяват редица имитатори, известни на историографията като Лъжеивайловци.

Андроник II Палеолог

През 1294 г. в Константинопол пристига мистериозен мъж твърдящ, че е Ивайло. Ефектът е незабавен – според патриарх Анастасий I около този човек сякаш се стича целият свят. По това време император Андроник II подготвя военни действия срещу Османския бейлик в Мала Азия и един толкова харизматичен лидер би бил от твърде голяма полза. Името на Ивайло сякаш влива кураж, надежда и готовност за велики дела в неговите последователи.

Както посочва Пахимер този Псевдо-Лахана твърдял, че ако императорът даде съгласието си ще извърши велики дела срещу враговете. Първоначално самозванецът е арестуван, но силното недоволство на населението на Константинопол принуждава Андроник да го освободи, още повече, че самозванецът „изглеждал страшен за враговете и полезен за изпадналите в беда ромеи“. Императорът дава благоволението си Лъже-Ивайло да бъде прехвърлен на малоазийския бряг и да потегли с привържениците си срещу Османския бейлик.

С този нов Ивайло тръгва една непрестанно растяща като лавина тълпа, която била съставена от „копачи“, „орачи“, „пастири“ и други бедняци. Тези отчаяни хора били въоръжени най-често с тояги, но тръгвали на бой „…по собствено желание“, с вяра в мисията на Лъже-Ивайло.

Явно стреснат, императорът отказва да въоръжи тази стихийна тълпа и нарежда Лъже-Ивайло отново да бъде арестуван, с което приключва всичко. Интересно е да се отбележи, че според сведенията при появата си в Константинопол този Лъже-Ивайло води със себе си отряд българи.

Около десет години по-късно през 1304-1305 г. се появява втори Лъже-Ивайло. Той отново е от български произход, представя се със собственото си име Иван и с прякора Свинепаса (на гръцки Хировоскос), като твърди, че е участвал в „някои войни в България“. Със своята дружина от 300 мъже той предлага помощта си на император Михаил IX Палеолог срещу османците. Този Лъже-Ивайло също е задържан, но се спасява като се позовава на средновековното право на убежище в една константинополска църква. След това събира отново хората си, преминава морето и разкъсва османската обсада на крепостта Кенхрей при река Бююк Мендерес, обръщайки в бяг врага.

Но силите на българина са малочислени и когато скоро след победата му пристигат свежи османски подкрепления. Иван е пленен, но османците не го убиват, а искат откуп за освобождаването му под формата на 500 златни перпери. Плененият български военачалник търси съдействието на  наблюдаващите от крепостните стени на Кенхрей ромеи, но те отказват да платят за свободата на своя неотдавнашен спасител, което довежда до неговата екзекуция.

От всичко това е видно колко всъщност голямо е въздействието на Ивайло върху тогавашния Средновековен свят. Неговите подвизи и начинът, по който разтърсва средата на царе и благородници, дават вяра и надежда и на най-долните слоеве в обществото. Затова не е изненада, че в наши дни той продължава да е обект на голям интерес, а легендата му продължава да се разказва.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Легендата за Ивайло – да устоиш на забравата на историята
4.6 от общо 43 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

Отговор