Стихотворението „Йохан“ е част от стихосбирката „Да бъде ден“, издадена през 1922 година. Христо Смирненски отново ни въвежда в живота на борещите се и онеправданите. Поемата ни кара да се замислим за всички, които със собствени сили се стремят да изградят един по-добър и щастлив живот за себе си и за своите семейства. Това е и единствената негова творба ,в която най-ярко е индивидуализиран образа на осъзнатия работник. Авторът развива и любимата си идея за безименния герой, който се бори не от суета, и не заради слава, а защото не желае да бъде унижаван. Тук се крие и силата на монументалния човек. Той е работникът с чук в ръка, но и работникът борец.

 

Йохан

 

Над мъртвата градинка вечерта

разпускаше коси от черен мрак.

Йохан открехна малките врата,

огледа уличната пустота

и в миг прекрачи дървения праг.

След него припна плачуща жена,

протегнала в ръцете си дете.

Но, озарен от бледата луна,

безшумно в тягостната тишина,

отмина той и всичко опусте.

По него дълго, дълго гледа тя,

далече впила поглед замечтан;

наоколо бе сънна пустота

и само прибледнелите уста

нашепваха едвам: „Йохан, Йохан!“

А над Берлин, потънал в ситен скреж

и лунни сребросинкави петна,

внезапно екна първия гърмеж

и ехото в безумний си летеж

раздра задрямалата тишина.

След него втори, трети… ето в миг

изтръпна в ужас снежния Берлин.

Нощта изпълни се с гърмеж и вик

и пламъкът изви червен език,

блестящ над покривите кат рубин…

*

На барикадата бе непознат

Йохан. И непознат остана той.

Прислонил се до старец белобрад,

излеко побледнял от остър хлад,

гърмеше с вихъра на кървав бой….

И труп до труп в мъртвешка хладнина

простират се, а бурята гърми;

по сини блузи алени петна,

в очите смръзнал вик и не в една

десница още пушката дими.

А недалеч, зад срещните стени,

картечниците блясват с огнен лик,

хусарите на шеметни вълни

промъкват се и залп след залп гърми

и вие се Смъртта в размах велик…

*

На барикадата Йохан е сам.

В предсмъртен стон старикът белобрад,

оплискан с кръв, повдига се едвам.

Съзрял хусарите през дим и плам,

крещи, издъхвайки: „Назад! Назад!“

А стиснал карабината в ръце,

Йохан ги среща с гръм и ги зове:

„Елате вий, аз с каменно лице

ще срещна щика в своето сърце!

Елате вий, престъпни синове!

Безумци! Всяка капка кръв пред вас

ще бликне нови хиляди борци!

Веч бий дванайсетият кобен час

и ще сразим престъпната ви власт!

Елате вий! Елате, подлеци!“

А от веригите хусар един

тогаз просъска гневно с глас пиян:

„Млъкни! Ръцете горе, рабски син!“

Но, величав кат някой исполин,

„Челата горе!“ – викна му Йохан.

Задружен гръм изпрати му ответ.

Той грохна до старика белобрад.

Хусарите се втурнаха напред.

Един от тях се взря в лика му блед

и пръсна черепа му с приклад.

*

А тънеше Берлин в мъгла и скреж

и бликаше предутрен синкав здрач.

И в бедна хижа, в ужас и копнеж

една жена при всеки глух гърмеж

избухваше в несдържан горък плач.

И стиснала детенцето си, тя

все чакаше със поглед замечтан.

Навън цареше смъртна пустота

и глухо прибледнелите уста

през плач нашепваха: „Йохан! Йохан!“

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Елена Гиздавкова
Елена Гиздавкова е пета година студент по „Право” в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Най-голям интерес за нея представлява историята на Българското възраждане и тази от Следосвобожденска България. Вдъхновена от красотата на страната ни, обича да пише за нея и да разказва за непознатите ѝ места.