Всеки, посетил родния дом на Димчо Дебелянов, е бил разтърсен от историята на една майка, чакаща своя син да се завърне от фронта. Повлияни от тази емоционална сцена, ви представяме едно великолепно стихотворение- “Да се завърнеш в бащината къща…”. В творбата изплува цялата картина на завръщането в “бащината къща”, което се осъществява като спомен за отминалите дни. Чрез този блян лирическият герой търси хармонията, тя е достижима само в миналото,а именно в родния дом. Прощаването с дома обаче може да бъде разглеждано и като сбогуване с изминалия живот (“че мойто слънце своя път измина ”). Краят на стихотворението звучи като отърсване от спомена, и връщане към реалността (“напразно спомнил майка и родина!”), бленуваното завръщане се е оказало неосъществимо.
Да се завърнеш в бащината къща…
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
