Bсяка година, в средата на февруари, в град Пазарджик тъжно шествие се отправя извън града. Хората носят знамена и цветя. Често в очите им има сълзи. Отиват до паметника на героите си. Отиват на паметника на Двадесет и седми пехотен Чепински полк. Защо точно в средата на февруари? Какво е станало тогава? В следващите редове ще ви разкажем за страшната трагедия, сполетяла смелите Чепинци при Булаир.

27 пехотен Чепински полк участва с голям успех в първата фаза на Балканската война. След края на активните военни действия в Родопите и Тракия, полкът е придаден към новосформираната Четвърта отделна армия и сменя на Булаирската позиция героичните полкове на Седма пехотна Рилска дивизия, участвали в отблъскването на турския десант на 26.01.1913 година.

На 15 февруари 1913 година полкът се настанява на позицията северно от Сиври Тепе до Сароския залив на Бяло море. Полето е открито, землянки, доколкото ги е имало, са унищожени или разрушени. По заповед на българското командване на полка е забранено да пали огън, за да не насочи огъня на противниковите кораби по позицията. Командването очаква нов турски десант. Симеон Радев окачествява тази заповед като абсурдна, тъй като морето е бурно и десант е немислим.

Настаняването на полка върви по предвидения план, когато вечерта на 16 февруари ненадейно времето се влошава – вали дъжд, който се превръща в сняг и започва страшна снежна буря, съчетана с вълчи студ. Един от основните действащи лица в този разказ е доктор Илия Матакиев от град Пазарджик, дружинен лекар в една от дружините на Чепинския полк. На него стотици Чепинци дължат живота си. Ще се опитаме да пресъздадем трагедията край Булаир, описана от самия него.

Доктор Илия Матакиев и сестра му Мария.

На 17 февруари сутринта от позицията към покрития с чадър окоп, наричан дружинен лазарет, и към палатката на дружинния командир прииждат първите войници – силно измръзнали, с побелели лица, вдървени пръсти. Униформите им са изцяло вледенени, а за да бъдат свалени раниците им трябва да се режат презрамките. Оръжията им са в лед. Настъпват най-тежките минути за санитарите – те започват да затоплят пострадалите войници, опитват се да разтъркват измръзналите крайници.

За щастие, д-р Матакиев има няколко шишета ракия и нарежда на санитарния фелдфебел Червенков да сгрее на примус алкохола, да сложи сняг, захар, чай и ракия в тенджерата. Така се приготвя чай, който с лъжица дават на измръзналите. Докато чакат, войници вътре и вън от палатката падат мъртви, покосени от бялата смърт. Неуморната работа на санитарите продължава през целия ден. Вечерта дружинният командир се връща от позицията и споделя с доктора:

– Докторе, грозно положение! Може би съдбата е решила тук да загинем.
– Господин майор, ще си изпълним дълга, доколкото можем и ако съдбата е определила, ще преклоним глава – отвръща Матакиев.

Към полунощ се оказва, че за войниците, които трябва да отидат в окопите на позицията, не се появяват офицери. Дружинният командир заповядва на Матакиев да провери какво става с офицерите. След почти час борба с виелицата, докторът намира няколко войници, които скачат, за да се стоплят и чакат да бъдат заведени на пост, а на въпроса къде са офицерите, посочват една землянка. В нея открива няколко офицери, които му се оплакват от измръзване и температура.

Това вбесява д-р Матакиев и той ги кара да излязат и да окуражат войниците, като ги съветва да се движат. В три след полунощ на дружинния командир е докладвано за поведението на офицерите. С двама санитарни подофицери и носачи с две носилки лекарят се отправя отново към позицията.

Там го очаква жестока гледка. Вледенените трупове на около 30 войници, замръзнали в различни пози. Снежни статуи с бледи лица и хлътнали очи. На едно място двама другари долепили глави и прегърнали пушките си, замръзнали така. На друго – двама седнали в дъното на окопа и замръзнали, затрупани със сняг.

След заравянето на героите, докторът се връща в превързочния пункт. Над 150 тежко измръзнали войници го чакат. Няма място за всички. Молят да им бъде разрешено да отидат в изоставени от турците палатки. Не им разрешават. Понеже дружината не разполага с достатъчно възможности да се погрижи за измръзналите, а телефонната команда не е на поста си, командирът на дружината изпраща войник да доложи в щаба на полка за станалото и да поиска помощ.

Паметникът, намиращ се в Пазарджик, на път от центъра на града към гарата.

Поради нетърпимото положение и липса на вести от щаба, по обед на 17 февруари д-р Матакиев повежда колона от измръзнали войници към щаба на полка. Полковият командир обещава съдействие и тежко пострадалите са предадени за лечение, другите са настанени на квартира. По нареждане на полковия лекар, Матакиев заминава за село Чукале, за да се погрижи за част от по-тежките случаи. Войниците са настанени в обори, върху слама. Започва усилена, къртовска работа. Санитарите превързват по-леките случаи, докторът – по-тежките. Понякога със свалянето на превръзките падат и ноктите на нещастните войници. Дни наред Матакиев превързва от сутрин до вечер, направо на открито- няма превързочна стая или палатка.

Въпреки усилията 11 души умират от тетанус, а други получават гангрена. Положението става нетърпимо и Матакиев насочва част от пострадалите към болница. Това му докарва „ другарски“ донос, който заплашва да го изправи пред военен съд за фаворизиране на определени болни, уплашен е и самият командир на доктора. Достойният български лекар отговаря така:

Това е низка клевета, господин майор! Изпълнявам лекарския си дълг!

Обвинението е снето заради преценката на военните лекари от 42 полева болница, които потвърждават диагнозите.

В мрачните и тъжни дни на 16,17 и 18 февруари 1913 година Двадесет и седми пехотен Чепински полк губи 34 души умрели от измръзване, 221 души са пропаднали без вест, силно измръзнали са 1057 войници и подофицери и 4 офицери, а слабо измръзнали са 1063 войници и 8 офицери. Благодарение на д-р Матакиев и неговите умения е предотвратена още по-голяма трагедия.

В Пазарджишко днес почти няма семейство, чийто член да не е пострадал в бурята край Булаир. Тя белязва завинаги красивото пазарджишко поле. Ако някой ден минавате покрай паметника на Чепинци в Пазарджик, отбийте се, слезте и отидете. Спомнете си за смелите Чепинци, които оставиха костите си за България. Вечна им памет!


 

Източници:

Симеон Радев. Това, което видях от Балканската война, глава V
Полковник о.з. Георги Балабанов, Историята на 27-ми Чепински пехотен полк/ 1878- 1951/ 2010

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 42 години, по образование и професия икономист. Дългогодишен изследовател на българската история с фокус върху войните за национално обединение в периода 1912-1918 година. Автор е на три книги.