Противно на много вярвания, Римската империя не престава да съществува след падането на Рим и прогонването на последния западен император в 476 г. Империята е обновена в нейната източна половина, съчетавайки достиженията на елинизма, римската правна уредба и християнската духовност и загива едва през 1453 г., когато по стените на Константинопол в храбра битка с османските турци умира последният римски император – Константин XI Палеолог.

С неговата смърт рухва държавата на римляните, но римското наследство продължава да живее и до днес. И тук историята си прави своите странни закачки, които продължават да удивяват поколенията векове наред. Случайно или не, основателят на Рим и негов първи цар се казва Ромул, докато последният император на запад носи името Ромул Августул (и за да бъде в крак с времето, Фортуна ще го запомни като Августул – от лат. „августчето”, тъй като разядената от грях, падение и интриги империя е загубила правото си да бъде ръководена от истински Август.)

Що се отнася до Източната Римска империя (Византия) – символиката отново не липсва. Тя започва с Константин Велики – създателят на Константинопол и обновената империя, и свършва с Константин XI, който като истински християнски мъченик умира в защита на вярата и страната си.

За да разберем важността на факта, че в последния римски император е текла българска кръв, трябва да се вгледаме по-дълбоко в представите на средновековния човек за властта и по-точно в приемането, предаването и обвързването между всички европейски народи и „imperium Romanum”.

В политическата традиция на християнизираната Римска империя императорът е божи наместник на земята, докато Бог се завърне и вземе своя престол като върховен самодържец. По времето на първия император Октавиан Август, когато се ражда и Божият син, светът е обединен, варварите са подчинени, няма граници между народите – налице е изградена общочовешка общност и Новият завет вече може да бъде сключен между човечеството и Бога.

Ето защо в контекста на християнството властта на римските императори е сакрална, тя е първоизточникът на всяка светска власт в „orbis romanus” (римски свят) и оттук насетне всеки ще иска да се титулува Imperator Romanorum – от Карл Велики, който ще се нарече Imperator Romanorum gubernans Imperium („император, управляващ империята на римляните”, през цар Симеон – „цар на българи и ромеи”, та до идеята за Третия Рим в Москва и американската политическа теория, която ще представя Щатите като наследник на Римската република.

Неслучайно и всички български владетели винаги са се стремели да получат признание на титлата и владенията си от василевсите в Константинопол, защото първоизточникът на „imperium”-а е идвал именно от тях. Това е и причината в българската историческа памет римската столица да остане с названието Цариград – градът на Царя. Ето защо фактът, че в последния римски император е текло не малко българска царска кръв не е за подминаване.

Констанит XI Палеолог е кръстен на дядо си по майчина линия – деспот Константин Деян (Драгаш) – владетел на Велбъждското деспотство. Майка му е Елена Драгаш, като съществува хипотеза, че оттук Константин XI е потомък на цар Иван Александър и династията на Шишмановци. Според един от най-добрите познавачи на българската средновековна литература и история Йордан Иванов, жената на Константин Деян и съответно баба на Константин XI е Кера Тамара. Кера Тамара е дъщеря на цар Иван Александър, а хипотезата е провокирана от едно изображение с надпис от Лондонското евангелие, където цар Иван Александър е изографисан с дъщеря си Кера Тамара и зет си Константин, който е титулуван „деспот”.

Историкът посочва в подкрепа на тезата си, че двуглавите орли, с които са украсени одеждите на деспот Константин от миниатюрата, са всъщност гербът на сръбската династия Неманичи, роднинските връзки с която Драгашите изтъкват многократно. В крайна сметка обаче хипотезата не е издържана напълно, тъй като през 1378 г. Кера Тамара е пратена за жена в харема на султан Мурад I, като към този момент тя вече е била вдовица. Константин Деян обаче умира чак през 1395 г., което означава, че изобразеният зет на цар Иван Александър в Лондонското евангелие е най-вероятно друг Константин.

По бащина линия обаче Константин XI е далечен правнук на цар Асен – родоначалникът на най-славната българска царска династия по време на Второто царство. Бащата на Константин XI e византийският император Мануил II Палеолог, роден на 27 юни 1350 г. Мануил II е син на управлявалият близо 50 години Йоан V Палеолог (1341 – 1391), по времето на когото Източната римска империя изпада в най-големия си упадък, и Елена Кантакузина (1333 – 1396).

Прародители на Константин XI Палеолог (за да видите изображението в пълен размер, отворете нов подпрозорец).

Семейната история на Константин XI, която ще ни отведе до роднинството му с Асеневци преминава именно през Елена Кантакузина, която е дъщеря на императора Йоан VI Кантакузин и Ирина Асенина. Ирина пък е потомка на Адроник Асен и внучка на българския цар Иван Асен III и византийската принцеса Ирина Палеологина, дъщерята на император Михаил VIII Палеолог (основателят на последната римска династия). Цар Иван Асен III пък е първороден син на Мицо Асен (български цар от 1256/7 номинално до 1263 г.) и Мария Асенина, която е дъщеря на великия български цар Иван Асен II и Ирина Комнина и внучка на цар Асен I.

Оттук Българското царство се оказва не само културно и цивилизационно свързано с Римската империя, но и кръвно. Така България остава в историята не само като автентичен носител на култура и цивилизация сама по себе си, но и като пряк приемник на римската традиция – символ, към който всяка една западна държава се стреми с разликата, че ако западните народи разрушават Западната Римската империя и впоследствие се претапят от силата на културата й, то българската държава не унищожава Източната Римска империя, а заимства от нея, като съумява да запази своята самобитна култура.

Неслучайно и в мрачните години на робството укорът на Паисий към забравилите себе си и историята си българи свети толкова силно и до днес. И ако държавата на Константин XI не оцелява след вековната османска власт, то държавата на цар Асен възкръсва още един път.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Димитър Милчев
Димитър Милчев е магистър по „Европейска интеграция и развитие“ от Института за европейски науки в Брюксел. Завършил е „Политология“ във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ . Той е възпитаник на НГДЕК „Константин-Кирил Философ“, където се заражда страстта му към историята и мъртвите езици.