Времето е наше, но чия е историята?

4
156

Препечатваме позицията на Драгомир Радойцев, поместена в блога „Това е положението“. Като колектив, съставен от предимно млади хора и стараещ се да представя обективно епизоди от близкото и далечното минало, подкрепяме напълно тезата на автора.

Често пъти, когато се случва да се обсъждат събитията на Прехода или времето на комунизма, се забелязва много пренебрежително отношение към хората, които не са имали честта да ги преживеят, така наречените млади. Обикновено с насмешка, че „трябва да почетете повече по този въпрос“, или с откровен укор „какво знаеш ти? Ти тогава си ходил прав под масата“, неуместно обаждащият се бива поставен на място. Защо обаче е важно да се дава трибуна по този въпрос и защо е лошо да се налага подобен монопол на истината?

В един много остър дебат двама от наистина добрите автори на нашето време, Георги Господинов и Виктор Пасков, говорят именно за това. Пасков критикува Господинов, понеже си е позволил да каже, че в България 1968 година никога не се е случила. Той разказва за неподозирани лични преживявания на хората тогава, свързани със Световния младежки фестивал в София и отпътуването на български войски към Прага. Господинов му отвръща, че никога не е целял да пренебрегне тези истории на личности, но те си остават лични. Мълчанието в обществото е превърнало тези години в празни. Същата болест сега се предава и към последвалите десетилетия. Никой не говори, никой не преподава, никой не настоява младите хора днес да знаят за историята на българското общество в последните 70 години. А тя се е случила и в момента предопределя настоящето, доколкото то може да бъде независимо от човешката воля.

Това, разбира се, има своето вероятно обяснение. Много от тези събития са били посрещнати емоционално от огромна част от хората, много от тях са били трудни и звучат почти като моряшки разкази за змии в океаните. Става въпрос за времена, които са се превърнали в нарицателни като Лукановата или Жан-Виденовата зима, когато хладилниците са празни, а улиците пълни. Същото важи и за комунизма, когато например режимът на ток е принуждавал половината село да се изнесе по къщите на другата половина, за да гледа „Робинята Изаура“. Или за това как трябва да чакаш десет години да си купиш кола и когато получиш писмо, че има кола, която те чака, да го криеш. Всеки може да постави своята история тук. На фона на днешния свят, когато всичко това изглежда далечно, тези лични преживявания добиват особена мистичност. А кой в крайна сметка има право да ти обяснява и да ти се бърка каква е била тази лична история?

Истината обаче е, че има и съвсем друго ниво на тези събития. И това е именно историческото и социологическото, където тези лични преживявания, които са по-скоро литературни достижения, нямат толкова значение. Защо например се е случило така, че комунизмът си е отишъл? Лошо ли е това или хубаво? А има ли изводи, които трябва да вземем от краха му? Монополът, който се установява и върху тях, вече е неразумен, защото граничи с чисто неуважение и обида. Това са събития, които са твърде далеч от индивида и за които всеки може да научи, независимо кога е живял. Не търсим някой съвременник на древните гърци да ни разкаже за тях, нали? Убедени сме, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното, въпреки че личният опит на повечето хора не може да потвърди, че това е вярно. Ако можеш да възприемеш, че светът не се изчерпва с твоя личен опит, следва да признаеш, че това важи и за другите. Затова нищо не оправдава обидата да кажеш на някого, че нищо не разбира от исторически събития, защото не е бил жив тогава.

Под „възродителен процес“ днес е прието да се разбират събитията, разиграли се в България между 1984 и 1989 година, свързани с насилствената смяна на турско-арабските имена на българските турци с български, забраната за използване на турския език и обичаи на публични места, както и голямата изселническа вълна на български мюсюлмани от 1989 година. И до днес това е една от най-дискусионните и едновременно с това болезнени теми за българското общество, като през последните 25 години често ставахме свидетели и на опити тя да бъде политизирана.
Под „възродителен процес“ днес е прието да се разбират събитията, разиграли се в България между 1984 и 1989 година, свързани с насилствената смяна на турско-арабските имена на българските турци с български, забраната за използване на турския език и обичаи на публични места, както и голямата изселническа вълна на български мюсюлмани от 1989 година. И до днес това е една от най-дискусионните и едновременно с това болезнени теми за българското общество, като през последните 25 години често ставахме свидетели и на опити тя да бъде политизирана.

Вероятно има причина за ревностното пазене и на тези събития. Как ще усети някой, например, болката ти по онова време, когато „имаше сигурност и работа“, ако той разбере за Възродителния процес или за преследванията на режима? Или може би е някаква форма на срам, че понеже човек е живеел нормален живот, е позволявал тези и подобни събития да се случват около него. В този нарочен монопол на историята обаче тя може да бъде обсъждана само с други, такива, които са я преживели. А това някак свежда цялата ѝ сцена до разказването ѝ по време на вечеря и на по ракийка. И дори тогава, ако някой младок се обади, получава скастрянето да почете повече по този въпрос или да не се обажда, защото тогава нито го е имало, нито е знаел.

Владимир Сис посвещава „Критичните дни на България“ на българския народ, дълбоко убеден, че следващите поколения трябва да знаят истината и никога да не я забравят.

КЪМ МАГАЗИНА

Къде ни довежда това обаче? Дотам, че в историята на България се е отворила една огромна дупка, която започва малко преди 1944 и приключва там, където започва настоящето.  А има толкова много, което се е случило между тези години – България е сменила три конституции, преминала е от един режим към друг, после към трети, случил се е Възродителният процес, протести със стотици хиляди хора са запушвали столичните улици. Колко ли от родените през последното десетилетие на миналото хилядолетие знаят, че България е имала министър-председател жена?

Когато тази история не е разказана, на нейно място остава дупка. А в дупката сякаш нищо не се е случило. Обществото ни се оказва без развито чувство за памет, а това прави повтарянето или неповтарянето на грешки въпрос на късмет. Обаче на кого предстои да повтаря или не повтаря тези грешки? И както предишното поколение е пяло по улиците „Времето е наше!“, сега същото се опитва да направи и следващото. А се оказва, че няма как да предадеш времето, ако не предадеш и историята.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Времето е наше, но чия е историята?
4.4 от общо 28 глас(а)
Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

4 КОМЕНТАРА

  1. „в историята на България се е отворила една огромна дупка, която започва малко преди 1944 и приключва там, където започва настоящето“- интересно заключение… А кой е виновен, господа „историци“ за тая дупка? Защо в учебниците по история годинитем1923 – 1944 се премълчават умишлено? Защо в същите тези „учебници“ продължават да се пишат недомислици, граничещи с буквална простотия? Един пример само ще дам: в учебника „Човек и общество“ за трети или четвърти клас беше, не помня точно, видях го набързо, беше публикувана следното:“Враца е град, който се намира в подножието на Стара планина. Наблизо е пещерата Леденика и местността Милин камък, където е убит поета Христо Ботев“(?!) и нищо повече няма написано там. А нещо за турското робство,нещо за борбите на българите през всичките тези 1300 години? Само бегъл поглед. После, за годините след 9 септември 1944 година, нима само мрак и тъмнина е имало? Защо се крие? И нима един престъпник от Банкя, един предател на Родината,докопал се по не особено почтен начин до властта, е най-великият политик на България, та толкова много място в сравнение с другите му се отделя в учебниците? Твърдите, че сте историци. Добре. Хвала на делото, с което сте се захванали, но бъдете точни, не следвайте „победителите“, не играйте по тяхната свирка! Желая ви успех!

  2. Хората крещящи времето е наше, са хората чийто деца сега се скитат по света „немили-недраги“. Едва ли при тогавашния егалитарен принцип някой е успявал да изкара 10 пъти повече за сметка на другия. Те е нямало как да знаят как в условията на див капитализъм се чувства един млад човек, чийто родители в продължение на 14 години работят на минималната заплата. Те не знаят какво е да си без хляб. Те не знаят какво е да чакаш с нетърпение да дойде тази дата от календара в която идва заплатата, докато капиталиста има възможност постоянно да се облагодетелства от това, което притежава. Те не знаят, какво е да живееш в общество без перспектива, без работа, без мечти, а илюзията да е толкова голяма. Най-мизерното нещо е да ти се втълпява колко си свободен и независим, докато те мачкат взимайки спестяванията ти, посягайки на жилището ти, работата ти и реално, докато вярваш на тези илюзии си се озовал в един феодален строй в който си плащаш за това, че живееш в собственото жилище. Мога да ви успокоя, за вашето заключение че вече младите българи нямат история,защото няма вече толкова живи, та да си я спомнят. Няма и за какво да я учат, след като трябва да се съобразяват с условията в други държави за да оцелеят. По площадите вече няма млади българи, които да скандират „времето е наше“, защото и най-смелите от най-кадърните от тях се ЕВАКУИРАХА в чужбина. От както съм се родил наблюдавам разпад във всичко, не мога да посоча едно нещо в което сме се подобрили, освен, това че някак си не ни подмина световния технически прогрес. Станах свидетел на това как хора губят работата си, как се принуждават да работят в чужбина, за да издържат семействата си. Как цели семейства се местят в чужбина, сега дори цели фамилии го правят. Стигам единствено до заключението, че тази държава е изпусната още преди да се родя.

    • Аз също съм роден през 95 г.
      Искам само едно да кажа като коментар.
      Браво за това мислене и критика…споделям същото мнение и критика от години насам.
      Живея в Гърция и съм студент тук,много ми се иска да се завърна в България и всички да се обединим да преобърнем и да сложим край на текущата ситуация.

    • Споделяйки това мнение, не помагаш на никого. Всеки ден ни убеждават в това, че „положението е много зле и за нас няма оправия“ и затова няма нужда и ти да го повтаряш според мен. Ако се опиташ да се настроиш позитивно и да потърсиш хубавите неща около теб, мисля, че ще намериш доста (в този сайт ще намериш муза). Ако пък се опиташ, но не успееш, тогава имаш избор да се захванеш с нещо, което не одобряваш, и да го поправиш. Но просто да повтаряме колко е зле всичко не е никак градивно, а напротив, настройва и други хора към такова отношение.
      Надявам се да се съгласиш с мен, но всъщност повече се надявам да ти пука и коментарът ти да е провокиран от искане за промяна, а не просто желание да кажеш, че всичко е ужасно. Хайде, поздрави и със здраве!

Отговор